– Не. Всъщност никакви.
– Тогава може би си струва да ги взема за теб. Те сигурно са още в Боскарва, ако къщата не е била продадена, изгоряла или нещо такова. Искаш ли да се опитам да ти ги взема?
– Повече от всичко. Не просто защото се нуждая от мебели, а защото са принадлежали на теб.
– О, скъпа, колко сладко! И колко забавно! Ти толкова много се стремиш към корени, а аз никога не съм могла да ги понасям. Винаги съм чувствала, че те просто ме приковават на едно място.
– А аз винаги съм чувствала, че те биха ми дали усещане за принадлежност.
– Ти принадлежиш на мен – каза тя.
Ние останахме да си говорим до ранните часове на утрото. Около полунощ тя ме помоли да напълня каната й с вода и аз намерих пътя до празната кухня и го направих, после осъзнах, че Ото от деликатност вероятно тихомълком се е оттеглил в спалнята си, за да можем ние да останем насаме. И когато най-сетне гласът й се умори и думите й започнаха да се влачат в мъглявината на изтощението, аз казах, че много ми се спи, изправих се, схваната от седенето, протегнах се и сложих още дърва в огъня. После махнах втората й възглавница, за да може да легне, и я подготвих за сън. Коприненият шал се бе плъзнал на пода и аз го вдигнах, сгънах го и го сложих на един стол. Остана само да се наведа и да я целуна, да изключа лампата и да я оставя там, в светлината на пламъците. Докато минавах през вратата, тя каза, както винаги ми казваше, когато бях малко момиченце:
– Лека нощ, моя любов. Довиждане до сутринта.
На следващата сутрин се събудих рано, докосната от слънчевите лъчи, струящи през пролуките на щорите. Станах и отидох да ги вдигна и видях сияйната средиземноморска утрин. Излязох на каменната тераса, която опасваше цялата къща, и зърнах хълмовете, спускащи се надолу към морето може би на цяла миля разстояние. Всичко беше обвито в розов воал, първите нежни цветчета на бадемовите дръвчета. Влязох обратно в стаята си, облякох се и отново излязох – минах по терасата, надолу по стълбището и през подредената, стройна градина. Прескочих една ниска каменна стена и тръгнах към морето. Скоро се озовах в овощната градина и бях обградена отвсякъде от бадемови дървета. Спрях и погледнах пухкавата пяна на розовите цветчета и над нея, бледото безоблачно небе.
Знаех, че всяко цветче ще донесе ценен плод, който, когато дойде времето, ще бъде старателно обран, но все пак не можах да устоя и си откъснах едно клонче, и след час и повече все още го носех със себе си, след като бях отишла до морето и се връщах, следвайки стъпките си нагоре по хълма към вилата.
Беше по-стръмно, отколкото предполагах. Спрях да си поема дъх, погледнах към къщата и видях Ото Педерсен, застанал на терасата, да наблюдава приближаването ми. За миг двамата застинахме; после той се раздвижи, тръгна по стъпалата и слезе долу в градината да ме посрещне.
Вървях по-бавно, все още с цъфналото бадемово клонче в ръка. И разбрах. Разбрах още преди да приближи достатъчно до мен, за да видя изражението на лицето му, но продължих през овощната градина и ние се срещнахме при ниската каменна стена.
Той изрече името ми. Това беше всичко.
– Разбрах – казах аз. – Не е нужно да ми казвате.
– Умряла е през нощта. Когато Мария влязла вътре сутринта, за да я събуди… всичко било свършило. Станало е мирно и спокойно.
Стана ми ясно, че не можем да си предложим особено успокоение един на друг. А може би и не трябваше. Той ми протегна ръка, за да ми помогне да прескоча стената, и я задържа, докато вървяхме заедно нагоре през градината към къщата.
Погребахме я по испанския закон, на същия ден, в малкия църковен двор на селото. Бяхме само аз, Ото, Мария и свещеникът. Когато всичко свърши, аз оставих бадемовото клонче на гроба й.
***
Отлетях за Лондон на следващата сутрин. Ото ме закара до летището с колата си. През повечето време пътувахме в мълчание, но като доближихме терминала, той внезапно каза:
– Ребека, не знам дали това има някакво значение, но аз исках да се оженя за Лиса. Исках да се оженя за нея, но вече бях женен, имам съпруга в Швеция. Не живеем заедно, и то от доста години, но тя все пак не иска да ми даде развод, защото религията не й позволява.
– Не е нужно да ми го казвате, Ото.
– Исках да го знаете.
– Вие сте я направили много щастлива. Грижили сте се за нея.
– Радвам се, че дойдохте. Радвам се, че я видяхте.
– Да. – Изведнъж в гърлото ми заседна ужасна буца и очите ми се изпълниха с болезнени сълзи. – Да, аз също се радвам.
След като провериха билета и багажа ми на терминала, застанахме с лице един срещу друг.