– А би трябвало.
– Известен ли е?
– Беше, преди двадесет години, когато бях момче. Имаше един Гренвил Бейлис над камината в трапезарията на старата ми бащина къща в Оксфорд. Може да се каже, че беше част от моето израстване. Сиво бурно море и рибарска лодка с кафяви платна. Като я погледнех, имах чувството, че съм хванал морска болест. Много добър маринист.
– Бил е морж. Имам предвид бил е в Кралския военноморски флот.
– Да, връзва се.
Аз чаках Стивън да продължи, но той мълчеше. Накрая казах:
– Какво да направя, Стивън?
– Какво искаш да направиш ти, Ребека?
– Никога не съм имала семейство.
– Това много важно ли е за теб?
– Изведнъж се оказа, че е важно.
– Тогава иди го виж. Има ли някаква причина да не го направиш?
– Страхувам се.
– От какво?
– Не знам. Да не се отнесе презрително с мен, предполагам. Или да не бъда отхвърлена.
– Май е имало ужасна семейна кавга?
– Да. Пълно скъсване. „Никога не пристъпвай прага ми отново”, знаеш, този род неща.
– Майка ти предложи ли ти да отидеш?
– Не. Не го каза. Но спомена, че там има някои неща, които принадлежат на нея. И мислеше, че аз трябва да ги взема.
– Какви неща?
Аз му казах.
– Знам, че не е много. Може би дори не си струват пътуването. Но би ми харесало да имам нещо, което е принадлежало на майка ми. Освен това… – Опитах се да го обърна на шега: – те могат да запълнят някои празни места в новия ми апартамент.
– Мисля, че вземането на тези предмети ще бъде втората причина за отиването ти до Корнуол. Първата ще е да се сприятелиш с Гренвил Бейлис.
– Да предположим, че той не иска да се сприятелим?
– Никой няма да пострада фатално. Освен малко синини по гордостта ти, но няма да те убие.
– Ти ме подтикваш да го направя – казах му аз.
– Ако не си искала моя съвет, тогава защо дойде да ме видиш?
Той имаше право.
– Не знам – признах си.
Стивън се разсмя.
– Объркана си, нали? – А после, когато най-сетне и аз се усмихнах в отговор, той продължи: – Чуй. Днес е четвъртък. Прибери се у вас и поспи малко. И ако утре ти е твърде рано, тогава иди в Корнуол през уикенда или след него. Просто иди. Виж каква е природата там, виж как е старото момче. Може да отнеме няколко дни, но това няма значение. Не се връщай в Лондон, преди да направиш всичко, което можеш. И ако можеш да си вземеш твоите нещица, добре, но помни, че те са от второстепенна важност.
– Да. Ще го запомня.
Стивън се изправи.
– Тогава се омитай от тук – каза той. – Имам си достатъчно работа, за да си губя времето като твой частен съветник.
– Може ли да се върна, когато всичко приключи?
– Добре ще е да го направиш. Няма да мога да се справям без теб.
– Тогава довиждане – казах аз.
– Аи revoir – каза Стивън и после, сякаш премислил, се наведе напред и ме целуна тромаво.
– И късмет!
***
Вече бях похарчила доста пари за такси, затова, все още носейки куфара си в ръка, отидох до автобусната спирка, изчаках докато дойде рейс, за да отида във Фулъм. Взирах се, без да виждам нищо, през прозореца в сивите многолюдни улици и се опитвах да направя някакви планове. Щях да отида до Корнуол, както Стивън предложи, в понеделник. По това време на годината сигурно нямаше да е трудно да получа място във влака или да намеря стая, където да отседна, когато най-накрая се добера до Порткерис. А Маги щеше да държи апартамента ми под око.
Мисълта за апартамента ме подсети и за столовете, които бях купила, преди да замина за Ибиса. Стори ми се, че се бе случило преди години. Но ако не отидех да си ги поискам, можеха да бъдат продадени, както ме бе заплашил неприятният млад мъж. С тази мисъл наум слязох от автобуса няколко спирки преди моята, за да се отбия в магазинчето и да платя за столовете, за да бъда сигурна, че ще ме чакат, когато се върна.
Бях се подготвила за това, че ще трябва още веднъж да правя бизнес с онзи мъж в сините джинсови дрехи, но когато се вмъкнах вътре и камбанката звънна при отварянето и затварянето на вратата, видях – с известно облекчение, – че зад бюрото в дъното на магазина стоеше не той, а друг мъж, с посивели коси и тъмна брада.
Той излезе напред, сваляйки очилата си с рогови рамки, докато аз с облекчение оставих куфара си долу.
– Добър ден.
– О, добър ден. Дойдох за два стола, които купих миналия понеделник. Черешово дърво, с овални облегалки.
– А, да, знам.
– Единият от тях трябваше да бъде поправен.
– Направено е. Искате ли да ги вземете?
– Не. Нося куфар. И ще отсъствам няколко дни. Но реших да ги платя сега, а вие вероятно бихте могли да ми ги пазите, докато се върна.