– Да, разбира се. – Той имаше очарователно плътен глас и като се усмихна, леко навъсеното му лице засия.
Аз започнах да отварям чантата си.
– Нали няма да е проблем, ако ви напиша чек?
– Не, разбира се… Искате ли да ползвате моето бюро? Ето тук има и писалка.
Аз започнах да пиша.
– На чие име да го напиша?
– На моето. Тристрам Нолан.
Почувствах се доволна, като разбрах, че той е собственикът на този очарователен магазин, а не онзи невъзпитан фалшив каубой. Написах чека, подписах го, барирах го и му го подадох. Той наведе глава и го прочете. Това продължи доста дълго и аз помислих, че съм забравила нещо.
– Написала ли съм датата?
– Да, всичко е наред. – Той вдигна поглед към мен. – Просто името ви. Бейлис. Не се среща често.
– Не, наистина.
– Имате ли някаква връзка с Гренвил Бейлис?
Когато чух името му така внезапно, се почувствах необичайно и все пак съвсем обичайно, по същия начин, когато име или някаква конкретна новина изскача пред очите ти, нечакано и неискано, от някоя вестникарска страница.
– Да – казах аз. – Имам връзка. – И защото нямаше причина да не му кажа, добавих: – Той е мой дядо.
– Удивително! – каза той.
Учудих се на реакцията му.
– Но защо?
– Ще ви покажа.
Той остави чека ми на бюрото си и отиде да измъкне иззад една разтегателна маса голяма, солидна маслена картина в позлатена рамка. Вдигна я, закрепи я на единия ъгъл на бюрото и аз видях, че е на дядо ми. Подписът му беше в ъгъла, а датата отдолу – 1932.
– Току-що я купих. Разбира се, нуждае се от почистване, но мисля, че е чудесна.
Пристъпих по-близо, за да я разгледам и видях пясъчни дюни във вечерна светлина и две момчета, голи, наведени над раковините, които бяха събрали. Творбата вероятно беше старомодна, но композицията беше прелестна – колоритът бе деликатен, нежен и все пак наситен и някак енергичен – като че ли момчетата, така уязвими в голотата си, всъщност бяха корави същества, с които човек трябваше да се съобразява.
– Бил е добър художник, нали? – казах аз и не можах да скрия нотката на гордост в гласа си.
– Да. Невероятен колорист. – Той върна картината на мястото й. – Добре ли го познавате?
– Не го познавам изобщо. Никога не съм го срещала.
Той не каза нищо, просто си стоеше там и чакаше да обясня странното си изявление. И за да запълня тишината, аз продължих.
– Но реших, че е време да се запозная с него. Всъщност, заминавам за Корнуол в понеделник.
– Но това е чудесно! Пътищата ще бъдат празни по това време на годината и ще бъде чудесно пътуване.
– Заминавам с влак. Нямам кола.
– И все пак ще е приятно пътуване. Надявам се да имате слънчево време.
– Благодаря ви много.
Ние отидохме до вратата, той я отвори, а аз взех куфара си.
– Ще наглеждате столовете ми, нали?
– Разбира се. Довиждане. И приятно прекарване в Корнуол.
3.
Но времето не беше слънчево. Понеделник дойде сив и депресиращ и моите крехки надежди, че ще просветлее, докато влакът се носеше на запад, скоро умряха, защото небето потъмняваше с всяка нова миля, вятърът се надигаше все по-поривист и денят накрая се изля в проливен дъжд. През запотените прозорци не можеше да се види нищо – само размазани очертания на хълмове и фермерски постройки и тук-там скупчените покриви на селцата, край които профучавахме, а от време на време преминавахме и през някоя полупразна гара на някакъв анонимен град.
Успокоявах се, че, като стигнем до Плимът, времето ще се оправи. Щяхме да прекосим Салташ Бридж и да се озовем в друга страна, друг климат, където ще има боядисани в розово вилички, палми и слабо зимно слънце. Но уви, това не се случи, дъждът заваля дори още по-безмилостно и докато се взирах навън към потъналите във вода ниви и голите, брулени от вятъра дървета, последната ми надежда умря и аз започнах да губя кураж.
Беше вече почти пет без четвърт, когато стигнахме гарата, която отбеляза края на моето пътешествие. А мрачният следобед вече бе потънал в здрач. Докато влакът забави ход покрай перона, видях една неуместна палма, чийто силует се извисяваше като счупен чадър на фона на продъненото рукнало небе, а леещият се дъжд блестеше и танцуваше през светлинната табела, която гласеше: Сейнт Абът, смяна за Порткерис. Влакът най-сетне спря. Аз метнах раницата си на рамо и отворих тежката врата, която вятърът веднага изтръгна от ръката ми. Дъхът ми почти спря от внезапното съприкосновение с острия студен въздух, нахлуващ във вътрешността от мрачното море, и изведнъж реших, че трябва да побързам, взех сака си и скочих на перона. Следвах общата посока на излизащите пътници по дървената естакада към сградата на гарата в дъното. Повечето пасажери, изглежда, имаха приятели, които бяха дошли да ги посрещнат, или пък минаваха покрай билетното гише целеустремено, явно знаеха, че там някъде ги очаква кола. Следвах ги слепешката, с непознато и странно чувство, като се надявах, че ще ме отведат до колонка за такситата. Но когато излязох навън в двора на гарата, нямаше нито едно такси. Повъртях се, надявайки се някой да ми предложи да ме закара, но се притеснявах да помоля някого, и накрая и последните задни светлини на последната кола неизбежно изчезнаха по хълма в посока на главния път и аз бях принудена да се върна до билетното гише за помощ и съвет.