Намерих носач, който подреждаше кафези с кокошки в смърдящото отделение за колети.
– Извинете, но трябва да отида в Порткерис. Ще мога ли да си взема такси?
Той бавно поклати глава без надежда, но после лицето му леко просветна.
– Има автобус. Минава на всеки час. – Погледна към бавно тиктакащия часовник на стената. – Но тъкмо изпуснахте един и ще трябва да изчакате известно време.
– Може ли да се обадя, за да си извикам такси?
– Няма много таксита на повикване по това време на годината.
Пуснах тежката си раница на пода и се втренчихме един в друг, и двамата объркани от огромния ми проблем. Мокрите ми крака бавно замръзваха. Докато стоях там, през грохота на бурята долетя шум на кола, придвижваща се много бързо надолу по хълма от пътя.
Повиших глас, за да го накарам да схване проблема ми.
– Трябва да хвана такси. Откъде мога да телефонирам?
– Има телефонна кабинка ей там, навън.
Тръгнах да я търся, влачейки раницата си зад мен, и докато се придвижвах, чух как колата спира отвън, пред гарата. Захлопна се врата, изтичаха стъпки и в следващия миг един мъж отвори вратата със замах и я затръшна пред ледения вятър. Разтърси се като куче, преди да прекоси пода и да изчезне през отворената врата в колетното отделение.
Чух го да казва:
– Здрасти, Ърни, мисля, че има колет за мен. От Лондон.
– Охо, господин Гарднър. Много гадна вечер, а?
– Направо гнусна. Пътят е наводнен. Това ми прилича на… Ето този, там. Да, този е. Искаш ли да се подпиша?
– О, да трябва да се подпишеш. Ей тук.
Представих си лист хартия, приглаждан върху плота на масата, малкия молив, взет от ухото на Ърни. Но за нищо на света не можех да си спомня къде бях чувала този глас преди, нито пък защо ми беше толкова познат.
– Чудесно. Много благодаря.
– Винаги си добре дошъл.
Забравих за момент за телефона и таксито и се втренчих във вратата, очаквайки новодошлият да излезе. Когато се появи в ръце с голяма кутия, облепена с червен етикет ЧУПЛИВО, видях дълги крака, сини джинсови дрехи, наквасени в кал до коленете, и черна мушама, цялата в струйки вода. Беше гологлав, а черната му коса бе прилепнала към черепа. Той също ме видя и застина, хванал пакета пред себе си като жертвоприношение. В тъмните му очи първо проблесна весела искрица, явно ме позна и се усмихна.
– Мили Боже! – каза той.
Това беше младият мъж, който ми беше продал двата малки стола от черешово дърво.
Стоях с отворена уста и чувствах смътно, че някой ми е изиграл подъл и гаден номер. Ако изобщо бях имала нужда от подкрепа в живота си, то това беше точно в този момент, и все пак съдбата бе избрала да ми изпрати човека, когото най-малко бих искала да видя. А това, че той трябваше да ме види така, прогизнала и отчаяна, беше последната капка.
Усмивката му се разшири.
– Такова невероятно съвпадение! Какво правите тук?
– Току-що слязох от влака.
– Къде отивате.
Налагаше се да му кажа.
– До Порткерис.
– Ще ви посрещне ли някой?
Бях на косъм да го излъжа, бях готова да направя всичко, за да се отърва от него. Но аз бях безнадеждна лъжкиня и той неизбежно щеше да отгатне истината.
Затова казах: „Не”.
А после продължих, опитвайки се да звуча компетентно, сякаш можех прекрасно да се грижа за себе си.
– Точно щях да телефонирам за такси.
– Ще отнеме часове. Аз отивам до Порткерис. Ще ви закарам.
– О, не искам да ви притеснявам.
– Не ме притеснявате. Така или иначе отивам там. Това ли е багажът ви?
– Да, но…
– Хайде тогава.
Аз все още се колебаех, но той явно смяташе въпроса за приключен и отиде до вратата, отвори я, задържа я с рамо, чакайки да го последвам. И така накрая аз го направих, проврях се покрай него и излязох навън, в бушуващата тъмна вечер.
В сумрачната светлина видях един паркиран пикап „Мини", с включени стопове. Той остави вратата на чакалнята да се затръшне зад него, изтича до колата и внимателно постави пакета отзад, после взе раницата ми, сложи и нея там, и ги покри със старо парче брезент. Аз стоях и го наблюдавах.