– Хайде, влизайте вътре, няма смисъл и двамата да прогизнем до кости – каза той.
Аз направих това, което ми бе наредено. Настаних се на пасажерската седалка, стиснала чантичката между краката си. Той се присъедини към мен почти веднага, хлопна вратата си с мощен трясък и веднага включи двигателя, сякаш нямаше и минута за губене. Забръмчахме нагоре по хълма, отдалечавайки се от гарата и в следващия момент той зави по главния път и ние се насочихме към Порткерис.
***
– Е, хайде, разкажете ми нещо повече – каза той. – Мислех, че живеете в Лондон.
– Да, там живея.
– На почивка ли идвате тук?
– Нещо такова.
– Това звучи добре, но и много неопределено. При приятели ли ще отседнете?
– Да. Не. Не знам.
– Какво означава това?
– Просто това. Означава, че не знам.
Това прозвуча грубо, но не можех да се сдържа. Имах чувството, че нямам контрол над думите си.
– Е, по-добре ще е да вземете решение, преди да стигнем до Порткерис, иначе ще трябва да прекарате нощта на брега.
– Аз… аз ще остана на хотел. Само за тази нощ.
– Ами чудесно! В кой хотел?
Метнах му един вбесен поглед.
– Е, ако не знаете в кой хотел, аз няма да мога да ви закарам там, нали така? – съвсем логично каза той.
Изглеждаше, че ме е хванал на тясно.
– Не съм си резервирала хотел – казах аз. – Мислех, че ще мога да го направя, когато пристигна. Тук има хотели, нали?
– Порткерис бъка от хотели. Всяка втора къща е хотел. Но по това време на годината повечето са затворени.
– Вие знаете ли отворен?
– Да. Но зависи от това колко искате да платите.
Той ме изгледа косо, забелязвайки изцапаните ми джинси, протритите обувки и стария овчи кожух, който си бях облякла, за да ми е по-топло и удобно, и който в този момент приличаше и миришеше на мокро куче.
– Ще разгледаме алтернативите. „Замъкът”, горе на хълма, където можете да се облечете официално за вечеря и да танцувате фокстрот на музиката на камерно трио, или госпожа Кърнау, която предоставя легло и закуска, на „Фиш Лейн” номер две. Мога да ви препоръчам госпожа Кърнау. Тя се грижеше за мен три месеца и нещо, преди да се преместя в свое собствено жилище, а цените й са много сносни.
Вниманието ми се отклони към последната му реплика.
– Ваше собствено жилище? Искате да кажете, че живеете тук?
– Сега да. И през последните шест месеца.
– Но… магазинът на Ню Кингс Роуд… където купих столовете?
– О, просто помагах там за два-три дни на един приятел.
Стигнахме до кръстопът, той забави ход и се обърна, за да ме погледне.
– Взехте ли си вече столовете?
– Не. Но ги платих. Те ще бъдат там, когато се върна.
– Добре – каза младият мъж.
Последва кратко мълчание. Минахме през едно селце и тръгнахме по малко по-дива местност, високо над морето. После пътят отново се спусна надолу и от двете ни страни се появиха дървета. През тях, през извитите им стволове и клонки, изкривени и измъчени от вятъра, далеч отдолу под нас се показаха блещукащите светлинки на малък град.
– Това ли е Порткерис?
– Това е. И в този миг трябва да ми кажете дали да е „Замъкът” или „Фиш Лейн”?
Аз преглътнах. Очевидно за „Замъкът” изобщо не можеше да става и дума, но ако отидех във „Фиш Лейн”, щях неизбежно да бъда задължена на този властен индивид. Бях дошла в Порткерис единствено за да видя Гренвил Бейлис и имах некомфортното чувство, че ако веднъж се замеся с този мъж, той ще се лепне за мен като репей.
– Не, не „Замъкът”, не може ли… – казах аз, като ми се искаше да ми предложи нещо друго, по-скромно, но той се ухили и ме прекъсна:
– Страхотно! Госпожа Кърнау на „Фиш Лейн” и ви обещавам, че няма да съжалявате.
Бих определила първото ми впечатление от Порткерис, в мрака и проливния дъжд, най-малкото като объркано. В тази противна вечер градчето беше почти безлюдно; пустите улици блестяха мокри, с отразяващите се в локвите светлини, а в канавките течеше вода.
С голяма скорост се спуснахме надолу в лабиринт от алеи и улички, излязохме на пътя, който обикаляше пристанището, но веднага се върнахме обратно в плетеницата на калдъръмените улички и разнородни постройки.
Най-сетне завихме по тясна уличка със сиви залепени къщи и предни врати, които отвеждаха право на тротоара.
Всичко изглеждаше приятно и порядъчно. Дантелени завеси забулваха прозорците и тук-там можеше да се зърне статуетка на момиче с кучета, или голяма зелена делва с цветето „семейно щастие”.