Выбрать главу

– Хайде, влизайте вътре, няма смисъл и двамата да прогизнем до кости – каза той.

Аз направих това, което ми бе наредено. Настаних се на пасажерската седалка, стиснала чантичката между краката си. Той се присъедини към мен почти веднага, хлопна вратата си с мощен трясък и веднага включи двигателя, сякаш нямаше и минута за губене. Забръмчахме нагоре по хълма, отдалечавайки се от гарата и в следващия момент той зави по главния път и ние се насочихме към Порткерис.

***

– Е, хайде, разкажете ми нещо повече – каза той. – Мислех, че живеете в Лондон.

– Да, там живея.

– На почивка ли идвате тук?

– Нещо такова.

– Това звучи добре, но и много неопределено. При приятели ли ще отседнете?

– Да. Не. Не знам.

– Какво означава това?

– Просто това. Означава, че не знам.

Това прозвуча грубо, но не можех да се сдържа. Имах чувството, че нямам контрол над думите си.

– Е, по-добре ще е да вземете решение, преди да стигнем до Порткерис, иначе ще трябва да прекарате нощта на брега.

– Аз… аз ще остана на хотел. Само за тази нощ.

– Ами чудесно! В кой хотел?

Метнах му един вбесен поглед.

– Е, ако не знаете в кой хотел, аз няма да мога да ви закарам там, нали така? – съвсем логично каза той.

Изглеждаше, че ме е хванал на тясно.

– Не съм си резервирала хотел – казах аз. – Мислех, че ще мога да го направя, когато пристигна. Тук има хотели, нали?

– Порткерис бъка от хотели. Всяка втора къща е хотел. Но по това време на годината повечето са затворени.

– Вие знаете ли отворен?

– Да. Но зависи от това колко искате да платите.

Той ме изгледа косо, забелязвайки изцапаните ми джинси, протритите обувки и стария овчи кожух, който си бях облякла, за да ми е по-топло и удобно, и който в този момент приличаше и миришеше на мокро куче.

– Ще разгледаме алтернативите. „Замъкът”, горе на хълма, където можете да се облечете официално за вечеря и да танцувате фокстрот на музиката на камерно трио, или госпожа Кърнау, която предоставя легло и закуска, на „Фиш Лейн” номер две. Мога да ви препоръчам госпожа Кърнау. Тя се грижеше за мен три месеца и нещо, преди да се преместя в свое собствено жилище, а цените й са много сносни.

Вниманието ми се отклони към последната му реплика.

– Ваше собствено жилище? Искате да кажете, че живеете тук?

– Сега да. И през последните шест месеца.

– Но… магазинът на Ню Кингс Роуд… където купих столовете?

– О, просто помагах там за два-три дни на един приятел.

Стигнахме до кръстопът, той забави ход и се обърна, за да ме погледне.

– Взехте ли си вече столовете?

– Не. Но ги платих. Те ще бъдат там, когато се върна.

– Добре – каза младият мъж.

Последва кратко мълчание. Минахме през едно селце и тръгнахме по малко по-дива местност, високо над морето. После пътят отново се спусна надолу и от двете ни страни се появиха дървета. През тях, през извитите им стволове и клонки, изкривени и измъчени от вятъра, далеч отдолу под нас се показаха блещукащите светлинки на малък град.

– Това ли е Порткерис?

– Това е. И в този миг трябва да ми кажете дали да е „Замъкът” или „Фиш Лейн”?

Аз преглътнах. Очевидно за „Замъкът” изобщо не можеше да става и дума, но ако отидех във „Фиш Лейн”, щях неизбежно да бъда задължена на този властен индивид. Бях дошла в Порткерис единствено за да видя Гренвил Бейлис и имах некомфортното чувство, че ако веднъж се замеся с този мъж, той ще се лепне за мен като репей.

– Не, не „Замъкът”, не може ли… – казах аз, като ми се искаше да ми предложи нещо друго, по-скромно, но той се ухили и ме прекъсна:

– Страхотно! Госпожа Кърнау на „Фиш Лейн” и ви обещавам, че няма да съжалявате.

Бих определила първото ми впечатление от Порткерис, в мрака и проливния дъжд, най-малкото като объркано. В тази противна вечер градчето беше почти безлюдно; пустите улици блестяха мокри, с отразяващите се в локвите светлини, а в канавките течеше вода.

С голяма скорост се спуснахме надолу в лабиринт от алеи и улички, излязохме на пътя, който обикаляше пристанището, но веднага се върнахме обратно в плетеницата на калдъръмените улички и разнородни постройки.

Най-сетне завихме по тясна уличка със сиви залепени къщи и предни врати, които отвеждаха право на тротоара.

Всичко изглеждаше приятно и порядъчно. Дантелени завеси забулваха прозорците и тук-там можеше да се зърне статуетка на момиче с кучета, или голяма зелена делва с цветето „семейно щастие”.