Колата забави и спря.
– Пристигнахме.
Той изключи двигателя, аз чух вятъра и долових през силния му вой близкия шум на прибоя. Огромните вълни се разбиваха с грохот върху пясъка, а после отстъпваха с дълго свистене.
– Хей – каза той, – всъщност, аз не ти знам името.
– Ребека Бейлис. А аз не знам твоето.
– Джос Гарднър… съкратено от Джослин, не от Джозеф.
След като сподели с мен тази особено полезна информация, той излезе от колата, натисна звънеца на вратата и докато чакаше някой да му отвори, се върна да вземе раницата ми изпод брезента. Докато я измъкваше, вратата се отвори, той се обърна и бе осветен от сноп топла светлина, която се изля отвътре.
– Джос!
– Здрасти, госпожо Кърнау.
– Какво правиш тук?
– Доведох ти посетител. Казах й, че при теб е най-добрият хотел в Порткерис.
– О, божичко, ама аз не съм от тези хотели, дето приемат посетители по това време на годината! Но хайде, влизайте, да не стоите на дъжда, ама какво време е само, а? Том отиде в бреговата охрана, имаше някакъв сигнал от Тревос, но не знам, не съм чула да пускат ракети.
Влязохме в къщата и вратата се затвори зад нас. Вътре в тесния вестибюл едва имаше място за трима ни.
– Елате до огъня… хубаво е, топло е, ще ви донеса чаша чай, ако искате…
Ние я последвахме в малка, разхвърляна гостна. Тя коленичи, за да разпали огъня и да добави малко въглища, и за пръв път успях да я огледам добре. Видях дребна, очилата дама, доста възрастна, със спални чехли и престилка над кафявата си рокля.
– Ние всъщност не искаме чай – каза й той. – Просто искаме да знаем можеш ли да дадеш на Ребека легло – за една нощ поне.
Тя се изправи до огнището. Гледаше ме със съмнение и всъщност не можех да я виня при начина, по който изглеждах, и кучешката миризма, която излъчвах.
Понечих да си отворя устата, но Джос се намеси, преди да кажа и дума.
– Тя е високо порядъчна и няма да избяга с лъжиците ти. Аз гарантирам за нея.
– Е, ами… – Госпожа Кърнау се усмихна. Очите й бяха много хубави, и много светлосини. – Стаята е празна, затова тя спокойно може да я ползва. Но тази вечер не мога да й предложа вечеря, не очаквах никого. Нямам нищо вкъщи, освен два малки плодови пая.
– Няма проблем – каза Джос. – Аз ще я нахраня.
Тъкмо щях да възразя, но той още веднъж безцеремонно ме изпревари.
– Ще я оставя да се настани и да си разопакова багажа и после ще се върна около… — той погледна часовника си… – седем и половина, за да я взема. Всичко наред ли е? – Той махна с ръка небрежно към мен. – Вие сте ангел, госпожо Кърнау, и аз ви обичам като родна майка. – Той я прегърна и я целуна. Тя изглеждаше много доволна; после той ми хвърли една финална, весела усмивка, каза „Доскоро” и тръгна. Чухме как колата му заръмжа надолу по улицата.
– Той е прекрасно момче – осведоми ме госпожа Кърнау – Живееше при мен три месеца, че и повече… е, хайде, вземете си сакчето и ще ви покажа стаята. Разбира се, тя ще е студена, но аз ще ви дам една електрическа печка, а водата в бойлера е гореща и можете да се изкъпете… все казвам, че човек се чувства много изцапан, слизайки от тези мръсни влакове.
Стаята беше мъничка, както всички други стаи в тази малка къща, обзаведена с огромно двойно легло, което заемаше почти цялото пространство. Но беше чиста и скоро се затопли, а след като госпожа Кърнау ми показа къде да намеря банята, слезе долу и ме остави да се оправям сама.
Отидох и коленичих до ниския прозорец и дръпнах завесите. Старите черчевета бяха добре уплътнени с гумени ленти, за да не влиза вятър, а тъмните стъкла се обливаха от струите на дъжда. Не можеше да се види нищо, но аз все пак останах там, чудейки се какво правя в тази малка къща и се опитвах да проумея защо внезапната нова поява на Джос Гарднър в моя живот ме бе оставила с такова необяснимо чувство на безпокойство.
4.
Имах нужда от защита. Имах нужда да си изградя увереност и самоуважение, тъй като не ми харесваше ролята на спасявана бездомница, в която така внезапно се бях озовала. Горещата баня и смяната на дрехите доста ми помогнаха да възстановя присъствието на духа си. Оправих си косата, гримирах си очите, напръсках се с последния остатък от шишенцето със скъп парфюм и почти се овладях. Бях извадила една рокля от вездесъщата си раница и я бях окачила с надеждата гънките да се изправят. Сега я облякох, тъмна памучна дреха с дълги ръкави, обух си тъмни, много фини чорапи и обувки с токчета със старомодни катарами, които бях намерила отдавна на една сергия на Портобело Роуд. Започнах да си слагам перлените обици и в този момент чух как през бученето и трополенето на поривистия вятър се понесе звукът от гумите на пикапа на Джос Гарднър, които барабаняха по калдъръма, докато се придвижваше нагоре по улицата. Чу се скърцане и той спря пред вратата, а в следващия момент долових и гласа му долу – извика първо госпожа Кърнау, а после и мен.