Продължих бавно да си слагам втората обица. Взех си чантата, а после и кожуха. Бях го разпънала пред електрическата печка с надеждата да изсъхне, но не се получи. Горещината просто бе подсилила миризмата на кокер шпаньол, пристигащ от дъждовна разходка, и все още тежеше като олово. Метнах го на лакътя си и слязох надолу по стълбите.
– Здрасти. – Застанал в салона, Джос вдигна поглед към мен. – О, каква трансформация! По-добре ли се чувстваш?
– Да.
– Дай ми палтото си…
Той го взе с намерението да ми помогне и веднага се престори на комичен щангист, огъвайки коленете си под огромната му тежест.
– Не можеш да носиш това, то ще те повали на земята. И така или иначе, все още е мокро.
– Нямам друго.
Все още натоварен с кожуха ми, той започна да се смее. Самоуважението ми започна да се изцежда и вероятно нещичко от това се бе прокраднало на лицето ми, защото той веднага спря да се кикоти и повика госпожа Кърнау. Когато тя се появи, с лице изразяващо едновременно раздразнение и любов, той метна кожуха ми в ръцете й, каза й да ми го изсуши, после разкопча и съблече своята черна мушама и я сложи с елегантен жест на раменете ми.
Отдолу носеше сив пуловер и памучен плетен шал на врата.
– Е – каза той, – сега сме готови да тръгваме. – И отвори вратата към завесата на дъжда.
– Но ти ще се намокриш – възразих аз.
Но той каза само:
– Бегом!
И аз побягнах, той също побягна и в следващия миг ние бяхме отново в пикапа, почти без да се намокрим, а вратите бяха затръшнати и плътно затворени, чудесна защита срещу бурята, макар малките локвички от дъжда на моята седалка и в краката ми да предизвикаха подозрения, че това вярно, непромокаемо и здраво возило вече не е толкова водоустойчиво както някога. Но той запали шумния двигател и ние тръгнахме, и с плискането на водата отвън и в колата пътуването ни наподобяваше малко на бърза езда в пробита моторна лодка.
– Къде отиваме? – попитах аз.
– В „Котвата". Ей тук е, зад ъгъла. Не е много изискано. Имаш ли нещо против?
– Защо да имам нещо против?
– Би могла да имаш. Би могла да искаш да те отведа в „Замъкът” .
– Имаш предвид да танцуваме фокстрот на музиката на камерното трио?
– Не мога да танцувам фокстрот – каза той и се захили. – Никой никога не ме е учил.
Профучахме по „Фиш Лейн”, покрай няколко ъгъла, под каменна арка и се озовахме на малък площад. Едната му страна беше оформена от нисък, крив силует на стар хан. Зад малките прозорци сияеше топла светлина и се разливаше от извития вход, а табелата над вратата висеше и проскърцваше на вятъра. Отпред вече имаше паркирани четири-пет коли и Джос вкара пикапа си плътно в тясното пространство между две от тях, изключи двигателя и каза:
– Едно, две, три, бегом!
И двамата излязохме и отново спринтирахме през късото разстояние между колата и подслона на антрето.
Там Джос се разтърси леко, изчетка дъжда от меката повърхност на пуловера си, взе мушамата от раменете ми и ми отвори вратата, за да мина пред него.
Таванът на помещението беше нисък, вътре беше топло и миришеше така, както винаги миришат старите кръчми. На бира и дим на лула и на плесенясало дърво. Имаше бар с високи столове, а по краищата на помещението бяха подредени маси. Двама възрастни мъже играеха дартс в ъгъла.
Барманът вдигна поглед и извика:
– Здрасти, Джос!
Джос остави мушамата на закачалката и ме поведе през залата, за да ме представи.
– Томи, това е Ребека. Ребека, това е Томи Уилямс. Прекарал е тук целия си живот. Можеш да дойдеш и да питаш Томи за всичко, което искаш да знаеш за Порткерис или за хората, които живеят тук.
Двамата си казахме „Приятно ми е”. Томи имаше сива коса и много бръчки. Изглеждаше така, сякаш в свободното си време работи като рибар. Настанихме се на два стола и Джос поръча скоч и сода за мен и скоч и вода за себе си и докато Томи изпълняваше поръчката, двамата започнаха да си говорят, потъвайки удобно в разговор, типичен за мъжете по кръчмите.
– Как са нещата при теб? – попита го Томи.
– Не е зле.
– Кога отваряш?
– На Великден, може би, с малко късмет.
– Магазинът завършен ли е вече?
– Почти.
– Кой прави дърводелската работа?
– Аз сам си я правя.
– Това ще ти спести малко разходи.
Вниманието ми се отклони и залъкатуши. Запалих цигара и се огледах и ми хареса това, което видях. Двамата старци, които играеха дартс, млада двойка в джинси, дългокоси, приведени над масата и над двойка халби с битер, обсъждащи нещо с ненаситна и интензивна концентрация. Екзистенциализма? Някоя картина? Как да си платят наема? Нещо такова. Но каквото и да беше, явно означаваше много и за двамата.