– Е, ще се виждаме – каза накрая високият мъж и си тръгна.
– Със сигурност – отговори Джос.
– Лека нощ, Томи – извика той на бармана и бутна вратата, за да пусне кучето пред себе си.
– Лека нощ, господин Бейлис.
Почувствах, че главата ми се раздруса, сякаш някой беше дръпнал някакъв шарнир в нея. Той вече бе изчезнал, оставяйки вратата да се люлее зад него. Без да се замислям, аз се смъкнах от стола, за да го последвам, но една ръка хвана рамото ми и ме спря. Обърнах се и видях, че Джос ме държи. В един изненадващ миг очите ни се сблъскаха, после се освободих от ръката ум. Чух запалване на двигател на кола отвън. Беше вече твърде късно.
– Кой е той? – попитах аз.
– Елиът Бейлис.
Елиът. Момчето на Роджър. Детето на Моли. Внукът на Гренвил Бейлис. Моят братовчед. Моето семейство.
– Той е мой братовчед.
– Не знаех това.
– Но ти вече знаеш името ми. Защо не му го каза? Защо ми попречи да тръгна след него?
– Ще го срещнеш съвсем скоро. Тази нощ е твърде късно, твърде мокро и твърде тъмно за събиране на семейството.
– А Гренвил Бейлис е мой дядо!
– Помислих си, че може би има някаква връзка – хладно каза Джос. – Вземи си още едно питие.
Но сега аз вече бях наистина ядосана.
– Не искам друго питие.
– В такъв случай да сядаме и да хапнем.
– Не искам и да ям.
Мислех, че наистина не искам. Не желаех да прекарам и един миг повече с този груб, арогантен и властен млад мъж. Наблюдавах го как довърши питието си, стана от стола си и за миг си помислих, че ще вземе думите ми на сериозно, ще ме откара до „Фиш Лейн” и ще ме стовари там ненахранена. Но за късмет той не се върза на блъфа ми, просто плати питиетата и без да каже дума, ме поведе през вратата в дъното на бара, която отвеждаше към стълбище и малък ресторант. Последвах го, защото явно нямаше какво друго да направя. Освен това бях гладна.
Повечето маси вече бяха заети, но сервитьорката видя Джос, позна го и дойде да каже добър вечер, а после ни отведе до една маса, която очевидно бе най-добрата в целия ресторант, поставена в тясна ниша до еркерен прозорец, зад който се виждаше прозрачната тъма на пристанището, блещукаща от отраженията на уличните лампи по кея и подскачащите светлини на рибарските лодки.
Седяхме лице в лице. Аз все още бях много ядосана и не исках да го погледна. Стоях си там, рисувах линии с пръст по покривката и слушах как поръчва това, което аз щях да ям. Очевидно нямах дори правото да си избера нещо по мой вкус. Чух как сервитьорката каза:
– И за младата дама същото ли?
Дори и тя беше изненадана от пренебрежителното му поведение, но Джос отвърна: „Да, и за младата дама същото”, след което сервитьорката се отдалечи и ни остави сами.
След малко вдигнах очи към него. Немигащият му тъмен поглед срещна моя. Тишината натежа и аз получих нелепото чувство, че очаква да му се извиня. Чух се да казвам:
– Ако не искаш да ме оставиш да говоря с Елиът Бейлис, може би ти ще говориш за него.
– Какво искаш да знаеш?
– Женен ли е? – Това беше първият въпрос, който ми дойде в главата.
– Не.
– Привлекателен е. – Джос кимна утвърдително. – Сам ли живее?
– Не, с майка си. Имат къща в Хай Крос, на шест мили оттук, но преди около една година се преместиха в Боскарва, за да бъдат със стареца.
– Дядо ми болен ли е?
– Май не знаеш много за семейството си, а?
– Не. – Опитвах се да звуча предизвикателно.
– Преди десет години Гренвил Бейлис получи инфаркт. Тогава спря да рисува. Но винаги е имал физика на вол и се възстанови по чудо. Той не искаше да напусне Боскарва и си имаше едно семейство, което се грижеше за него.
– Петифър?
Джос се намръщи.
– Откъде знаеш за Петифър?
– Мама ми каза. – Помислих си за някогашните чаени сбирки до кухненския огън. – Изобщо не съм си представяла, че са още тук.
– Госпожа Петифър умря миналата година и дядо ти и господин Петифър останаха самички. Гренвил Бейлис вече е на осемдесет години, а и Петифър не е кой знае колко по-млад от него. Моли Бейлис искаше той да се премести в Хай Крос и да продаде Боскарва, но старецът излезе непреклонен и накрая тя и Елиът се преместиха при него. Без особен ентусиазъм, бих добавил. – Той се облегна назад на стола си, опрял дългите си ръце на ръба на масата. – Майка ти… тя Лиса ли се казва?
Аз кимнах.
– Знам, че Гренвил е имал дъщеря, която е имала дъщеря, но фактът, че ти се нарече Бейлис, леко ме изненада.
– Баща ми е напуснал майка ми, преди да се родя. Тя никога не е използвала неговото име.
– Къде е майка ти сега?
– Тя почина – само преди няколко дни. В Ибиса. – И повторих, защото изведнъж ми се стори, че е било преди векове: – Само преди няколко дни.