– Съжалявам. – Аз направих някакъв неясен жест, защото не можех да намеря подходящи думи. – Дядо ти знае ли?
– Не знам.
– Дошла си да му го кажеш ли?
– Предполагам, че може би ще се наложи.
Идеята, че ще трябва да го направя, бе плашеща.
– Той знае ли, че си тук? В Порткерис? – попита Джос.
Поклатих глава.
– Той дори не ме познава. Ние никога не сме се срещали. Аз никога не съм била тук преди. – Накрая направих и окончателното си признание. – Дори не знам как да намеря къщата му.
– Така или иначе – каза Джос, – ще му причиниш шок.
Разтревожих се.
– Много ли е крехък?
– Не, не е крехък. Фантастично здрав е. Но е остарял.
– Мама ми каза, че някога е бил много внушителен и суров, чак да ти стане страшно. Все още ли е такъв страховит?
Джос направи тъжна физиономия, с което никак не ме успокои.
– И още как! – каза той.
Сервитьорката ни донесе супата. Беше от волска опашка, тлъста, гъста, кафява и много гореща. Бях толкова гладна, че я изядох веднага до дъно, без да кажа и дума. Най-сетне оставих лъжицата си. Погледнах нагоре и видях, че Джос ми се смее.
– За момиче, което не искаше да яде, не се справи толкова зле.
Но този път не възразих. Отместих празната купа и облегнах лакти на масата.
– Откъде знаеш толкова много за семейство Бейлис? – попитах го.
Джос не бе изгълтал супата си така както аз. Сега не бързаше, мажеше си с масло едно хлебче и го правеше влудяващо бавно.
– Много просто – каза той. – Върша по някоя и друга работа в Боскарва.
– Каква работа?
– Ами реставрирам антикварни мебели. И не зяпай по този отблъскващ начин. Какво те учудва?
– Реставрираш антикварни мебели? Сигурно се шегуваш.
– Не се шегувам. А Гренвил Бейлис има пълна къща със стари и много ценни предмети. Навремето си е печелил много пари и по-голямата част е инвестирал в антики. Е, сега всички те са в окаяно състояние, не само че не са били поне малко полирани през годините, но навремето ги е оставил на централно отопление, а то скапва старата мебел. Шкафовете се изкривяват, политурата се набръчква и напуква, а краката падат от столовете. И случайно – добави той, отклонявайки се в спомените си, – аз бях този, който поправи твоя черешов стол.
– Но от колко време се занимаваш с това?
– Да видим… напуснах училище, когато бях на седемнайсет, сега съм на двайсет и четири, значи това прави около седем години.
– Но ти е трябвало да учиш.
– Разбира се, в началото вършех само дърводелска работа и четири години прекарах в занаятчийско училище в Лондон, а после, когато взех свидетелството си, чиракувах още две години при майстор мебелист в Съсекс. Живях с него и съпругата му, вършех цялата мръсна работа в работилницата и научих всичко, което знам сега.
Направих малко изчисления.
– Това са само шест години. Ти каза седем.
Той се разсмя.
– Взех си една година почивка по средата, за да пътувам. Родителите ми казаха, че съм започнал да ставам тесногръд, задръстен провинциалист. Баща ми имаше братовчед, който управляваше ранчо в Рокис, югозападно Колорадо. Работих като каубой там девет месеца и нещо. – Той се намръщи. – На какво се хилиш?
Казах му.
– Първият път, когато те видях, в магазина… ти изглеждаше точно като каубой… изглеждаше като истински каубой. И някак си ме ядоса, че всъщност не си.
Той се усмихна.
– А знаеш ли ти как изглеждаше?
Изстинах.
– Не.
– Като председателка на класа в образцово сиропиталище. А това пък ядоса мен.
Малко кръстосване на шпагите и още веднъж бяхме от противоположните страни на барикадата.
Аз го гледах с неприязън, докато си довършваше супата.
Сервитьорката дойде да отнесе празните купи и да донесе гарафа с червено вино. Не бях чула Джос да поръчва вино, но сега го гледах как налива две пълни чаши и видях дългите му пръсти с продълговати крайчета. Харесваше ми да си представям как работят с дървото и със старинните красиви предмети, как ги обръщат, мерят, лакират и им връщат формата. Вдигнах чашата си с вино и то засия червено като рубин на светлината.
– Това ли е всичко, което правиш в Порткерис? Реставрираш мебелите на Гренвил Бейлис?
– Разбира се, че не. Отварям магазин тук. Успях да наема едни помещения долу в пристанището преди шест месеца и нещо. И оттогава ту съм тук, ту ме няма. Сега се опитвам да го вкарам в ред преди Великден, или Петдесетница, или когато летният бизнес наистина стартира.
– Антикварен магазин ли е?
– Не, модерен, мебели, стъклария, текстил. Но реставрирането на антики ще си остане, макар и на заден план. Имам работилница. И малка квартира на горния етаж, там живея сега и заради това ти можа да наемеш моята стая при госпожа Кърнау. Един ден, когато решиш, че съм достатъчно надежден, можеш да изкачиш разнебитените стълби и ще ти го покажа.