Тя метна бекона на една топла чиния и я сложи пред мен.
– Хайде, яжте преди да е изстинал.
– Госпожо Кърнау – казах аз, – господин Бейлис е мой дядо.
Тя ме зяпна смръщено.
– Ваш дядо! – И после: – Чие дете сте вие?
– На Лиса.
– Детето на Лиса. – Тя си взе стол и бавно седна на него. Виждах, че този път наистина я бях изненадала. – Джос знае ли?
Този въпрос ми се стори някак неуместен.
– Да, казах му снощи.
– Лиса беше такова прекрасно малко момиченце. – Тя се взря в лицето ми. – Мога да я видя във вас… само дето тя беше много тъмна, а вие сте светла и руса. Липсваше ни, когато си замина, и повече никога не се върна. Къде е тя сега?
Разказах й. Когато свърших, тя каза:
– А господин Бейлис не знае, че сте тук, а?
– Не.
– Трябва да отидете сега. Веднага. О, бих искала да съм там, за да видя лицето на стареца. Той обожаваше майка ви…
В очите й проблеснаха сълзи.
– Не знам как да стигна до там – казах аз бързо, преди и двете да бъдем удавени в сантименталност.
Като се опита да ми обясни, тя обърка толкова много и двете ни, че накрая извади един стар плик и едно малко моливче и ми нарисува карта. Докато я гледах, си спомних, че Джос обеща да дойде да ме вземе в единайсет часа и да ме закара до Боскарва в неговия разнебитен пикап, но изведнъж ми се стори много по-добра идея да тръгна веднага и сама. Освен това миналата вечер бях много мека и отстъпчива. Безграничното его на Джос нямаше да пострада кой знае колко, когато пристигнеше и откриеше, че вече съм тръгнала. Като си представих тази картинка, значително се ободрих и, се качих горе да си взема кожуха.
Навън изведнъж ме шибна вятърът, който проникваше през тясната уличка като дим в комин. Беше студен, миришеше на море и когато слънцето надникна иззад препускащите облаци, блестящата му светлина почти ме заслепи, а горе в небето гларусите пищяха и се рееха, крилата им се развяваха като платна на лодки на фона на синьото небе.
Тръгнах и скоро започнах да се изкачвам по хълма. Нагоре по тесните, настлани с обли камъни улици, между безредно разпръснатите къщи. Нагоре по редици стъпала и стръмни алеи. Колкото по-високо се изкачвах, толкова по-силен ставаше вятърът. Градът остана под мен и океанът се разкри, тъмносин, нашарен с нефритено-зелени и пурпурни ивици, покрит с белите кончета на вълните. Той се простираше до хоризонта, където небето го превземаше, а под мен градът и пристанището се свиха до размера на детска играчка.
Спрях да си поема дъх и се полюбувам на гледката и изведнъж се почувствах странно. Защото това ново място не беше ново за мен, а съвсем познато и родно. Аз се чувствах у дома си, сякаш се бях върнала на някое място, което бях познавала през целия си живот. И макар почти да не бях мислила за майка ми, откак бях взела решение да дойда в Порткерис, тя изведнъж застана до мен, изкачвайки стръмните улици, дългокрака, останала без дъх и загрята от напрежението също както бях и аз.
Това усещане за deja vu ме успокои. Така се чувствах не толкова самотна и много по-храбра. Продължих, доволна, че не бях изчакала Джос. Присъствието му ме смущаваше, но така и не можех да разбера защо? Той, в крайна сметка, бе доста открит с мен, отговаряше на въпросите ми и ми даде съвсем приемливо обяснение за всяко свое действие.
Беше очевидно, че двамата с Елиът Бейлис не се долюбват, но лесно можех да го разбера. Елиът, макар без да иска, живееше в Боскарва. Той беше Бейлис и къщата, поне на този момент, бе негов дом. От друга страна, работата на Джос там му даваше свободата да идва и да си отива, когато си поиска. Да се появява неочаквано, в странни часове на деня, вероятно когато присъствието му не е нито желано, нито удобно. Представих си го как се държи фамилиарно с всички, как им застава понякога на пътя и им се пречка и най-лошото от всичко – без изобщо да съзнава неудобството, което причинява. Мъж като Елиът би негодувал срещу това и Джос съответно би реагирал на неговото негодувание.
Потънала в тези мисли и в усилията на изкачването аз не забелязвах околността, но сега пътят стана по-равен и аз спрях да се огледам и да се ориентирам. Бях на върха на хълма, това поне беше сигурно. Зад мен и под мен лежеше градът; отпред се простираше скалистото крайбрежие, извиващо се надалече, граничещо със зелена местност, осеяна с малки ферми и миниатюрни ниви, насечена от дълбоки долини, където тесни поточета си проправяха път надолу към морето.
Огледах се край себе си. Сигурно и тук някога е имало ниви и ферми, но явно са били изкупени, а после са докарали булдозери, унищожили са старите плетове, изровили са и са изравнили богатата почва и на мястото се строеше нов жилищен комплекс. Всичко беше недовършено, голо и отвратително. Бръмчаха бетонобъркачки, един товарен камион се придвижваше тежко през море от кал, имаше купчини тухли, бетон и цимент, а пред всичко, като гордо знаме, имаше едно дървено табло, което представяше човека, отговорен за целия този погром.