ЪРНЕСТ ПЕДЛОУ
ОТДЕЛНИ ЕДНОФАМИЛНИ КЪЩИ ЗА ВСЕКИ ВКУС
ЗА ПРОДАН
Обърнете се към Сий Лейн, Порткерис Телефон: Порткерис 873
Къщите със сигурност бяха отделни, но не съвсем. Между тях имаше само по метър и половина разстояние и прозорецът на едната гледаше право в прозореца на другата.
Сърцето ме заболя за загубените ниви и за пропилените възможности. Докато стоях там и умствено преправях целия проект, една кола дойде нагоре по хълма зад мен и спря пред табелата. Беше стар „Ягуар”, тъмносин, и човекът, който слезе от него, затръшна вратата му зад себе си със звучен трясък. Беше облечен в работническа винтяга и носеше планшет и много листа хартия, които се развяваха от вятъра. Обърна се и ме видя, поколеба се само секунда и после тръгна към мен, опитвайки се да приглади косата над плешивата си глава.
– Добрутру. – Усмивката му беше така фамилиарна, сякаш бяхме стари приятели.
– Добро утро.
Бях го виждала преди. Миналата вечер. В „Котвата”. Говореше с Елиът Бейлис. Той погледна към дъската.
– Обмисляте да си купите къща ли?
– Не.
– А би трябвало. От тук има великолепен изглед.
Аз се намръщих.
– Не ми е необходима къща.
– Ще е добра инвестиция.
– Вие бригадир ли сте?
– Не.
Той погледна с определена гордост към табелата, която се извисяваше над нас.
– Аз съм Ърнест Педлоу.
– Разбирам.
– Прекрасно място е това… – Той огледа цялата тази съсипия със странно удовлетворение. – Много хора го искаха, но старицата, която притежаваше земята, е вдовица, и аз успях да я омая, за да ми го продаде.
Изненадах се. Докато говореше, той си извади и запали цигара, но не ми предложи. Пръстите му имаха петна от никотина и ми изглеждаше като най-отблъскващия мъж на света. Той отново насочи вниманието си към мен.
– Не съм ви виждал тъдява.
– Не.
– На посещение?
– Да, може би.
– По-добре е извън сезона. Не е толкова претъпкано.
– Търся Боскарва – казах аз.
Успях да го изненадам и маската на добродушието му веднага се смъкна.
– Боскарва? Имате предвид къщата на стария Бейлис?
– Да.
Изражението му стана лукаво.
– Елиът ли търсите?
– Не.
Той чакаше да продължа. Когато не го направих, се опита да го обърне на шега.
– Е, аз винаги казвам, колкото по-малко говориш, толкова по-малко проблеми ще имаш. Ако търсите Боскарва, минете по тази алея. След около половин миля ще видите къщата. Гледа към морето. Покривът е с каменни плочи и голяма градина наоколо. Не може да я пропуснете.
– Благодаря ви – казах и му се усмихнах учтиво. – Довиждане.
Обърнах се и тръгнах, усещайки очите му в гърба си. Но после той заговори още веднъж и аз се обърнах. Усмихваше се, преливащ от приятелска добронамереност.
– Ако искате къща, трябва бързо да решите. Продават се като топъл хляб.
– Да, сигурна съм. Но не ми трябва къща. Благодаря ви.
Алеята се спускаше надолу по хълма, към огромната купа на морето, и сега бях наистина сред природата, във ферма с ниви и ливади, на които пасяха хубави гернзейски крави. Диви виолетки и иглики надничаха от тревистите плетища, а слънцето огря и превърна тучната трева в килим от изумруди. След малко заобиколих покрай един ъгъл и видях белосана порта, вградена в стена от суха каменна зидария; навътре се извиваше алея и изчезваше от поглед, имаше и висок жив плет от ескалония и брястове, изкривени до неестествени форми от непрестанния вятър.
Не можех да видя къщата. Стоях на отворената порта, гледах нататък по алеята и куражът ми се отцеждаше като вода във вана, след като запушалката е била издърпана. Не можех да измисля какво трябва да направя, нито какво щях да кажа, след като го направех.
В този миг дочух, вероятно някъде до къщата, която така и не можех да видя, запалване на двигател на кола и тя потегли с доста голяма скорост по алеята, към мен. Като приближи, видях че това е ниска спортна машина, стара и доста стилна. Застанах встрани, за да я пусна да профучи между пилоните на портата нагоре по хълма, в посоката, от която бях дошла, но все пак имаше време да видя шофьора и големия червен сетер, настанен на задната седалка, с типичното безумно радостно изражение на куче, изведено на разходка в открита кола.