Мислех, че съм останала незабелязана, но грешах. Миг по-късно колата спря със скърцане на спирачки и дъжд от малки камъчета, изхвърлени от задните колела. После потегли на заден ход и почти със същата скорост се върна към мястото, на което бях застанала. Спря, двигателят угасна и Елиът Бейлис, облегнал ръка на волана, ме огледа през празната пасажерска седалка. Беше гологлав и носеше автомобилно яке от овча кожа, а изражението му беше весело и може би заинтригувано.
– Здрасти – каза той.
– Добро утро. – Чувствах се като пълна глупачка в моя стар кожух, с разпилените от вятъра кичури коса по лицето ми. Опитах се да ги отметна и да ги пригладя назад.
– Изглежда сте се загубили.
– Не. Не съм.
Той продължи да ме зяпа и леко се намръщи.
– Видях ви снощи, нали? В „Котвата”. С Джос.
– Да.
– Джос ли търсите? Доколкото знам, той още не е дошъл. Ако изобщо реши да дойде днес.
– Не. Не търся него.
– Тогава кого… – любезно попита Елиът, – кого търсите?
– Аз… Исках да видя стария господин Бейлис.
– Малко е рано за това. Той няма да се появи до обед.
– О!
Не бях помислила за това. Нещо от разочарованието ми явно се бе изписало на лицето ми, защото той продължи със същия любезен и дружески тон.
– Може би аз ще мога да ви помогна. Аз съм Елиът Бейлис.
– Знам… Джос ми каза снощи.
Една малка бръчица се появи между веждите му. Той очевидно бе озадачен от отношенията ми с Джос.
– Защо искате да видите дядо ми? – Когато не отговорих, той внезапно се наведе, отвори вратата на колата и каза хладно и авторитетно: – Влизайте!
Влязох и затворих вратата зад себе си. Чувствах очите му върху себе си, върху безформеното си палто, закърпените джинси. Кучето се протегна и зарови муцуна във врата ми. Носът му беше студен и аз се протегнах през рамо, за да погаля дългото му копринено ухо.
– Как се казва?
– Руфъс – отговори Елиът. – Руфъс червения. Но с този въпрос не отговорихте на въпроса ми, нали така?
Бях спасена от ново прекъсване. Още една кола. Но този път беше червеният пощенски бус, трополящ весело надолу по алеята към нас. Спря, пощальонът смъкна прозореца и добродушно каза на Елиът:
– Как мога да се добера до къщата и да доставя писмата, ако ти паркираш колата си на входа?
– Съжалявам – невъзмутимо каза Елиът, измъкна се иззад волана и отиде да вземе наръча с пощата и вестниците от пощальона. – Аз ще ги взема, ще ти спестя малко от пътуването.
– Прекрасно – каза пощальонът. – Ще бъде чудесно, ако всеки ме отменя. – После се ухили, махна с ръка и тръгна по маршрута си към далечните ферми.
Елиът се върна в колата.
– Е – усмихнато каза той. – Какво да правя с вас?
Но аз почти не го чувах. Купчината писма лежеше хлабаво на скута му и най-отгоре й имаше плик, въздушна поща, с клеймо от Ибиса, адресирано до господин Гренвил Бейлис. Не можех да объркам този тънък, разкривен почерк.
Колите са хубаво място за поверителни разговори. Няма телефони и не можеш неочаквано да бъдеш прекъснат.
– Това писмо. Това, най-отгоре. То е от един мъж на име Ото Педерсен. Живее в Ибиса.
Елиът се намръщи и взе плика. Обърна го и прочете името на Ото на гърба. Изгледа ме.
– Откъде знаете?
– Познавам му почерка. Познавам и него. Той пише… на вашия дядо, за да му съобщи, че Лиса почина. Тя почина преди седмица. Живееше с Ото на Ибиса.
– Лиса? Имате предвид Лиса Бейлис?
– Да. Сестрата на Роджър. Вашата леля. Моята майка.
– Ти си детето на Лиса?
– Да. – Обърнах се и го погледнах право в очите. – Аз съм твоя братовчедка. Гренвил Бейлис е и мой дядо.
Очите му имаха странен цвят, сивкаво-зелени, като камъчета, измити от някой бърз поток. Те не изразяваха нито шок, нито удоволствие, просто ме гледаха спокойно, дори безизразно. Накрая каза:
– О, по дяволите!
Това съвсем не беше реакцията, която очаквах. Ние седяхме и мълчахме, защото аз не можех да измисля какво да кажа, а после, сякаш стигнал до внезапно решение, той метна купчината писма на скута ми, запали още веднъж колата, изви волана и ние се насочихме към алеята.
– Какво правиш?
– А ти какво си мислиш, че правя? Водя те у дома, разбира се.
У дома. Боскарва. Взехме завоя на алеята и ето я там, къщата ме очакваше. Не малка, но не и много голяма. Сив камък, покрит с пълзяща растителност, покрив със сиви каменни плочи, полукръгла каменна веранда с отворена врата, за да влиза слънцето, а вътре зърнах червена теракота, купища саксии с розов здравец и алена фуския. На отворения прозорец на горния етаж се развяваше една завеса, а от комина излизаше струйка дим. Когато излязохме от колата, слънцето се показа иззад един облак и мигом бе уловено в разперените обятия на къщата, заслонена от северния вятър, и изведнъж ми се стори много топло.