– Хайде идвай – каза Елиът и тръгна пред мен, а кучето го следваше по петите.
Минахме през верандата и влязохме в тъмен, облицован с ламперия вестибюл, осветен от голям прозорец при завоя на стълбището. Бях си представяла Боскарва като къща, потънала в миналото, тъжна и носталгична, изпълнена със студения мраз на старите спомени. Но тя съвсем не бе такава. Изглеждаше жизнена и кипяща от активност. На масата имаше вестници, чифт градински ръкавици и кучешка каишка. Откъм една врата в дъното долитаха гласове и потракване на порцеланови чинии. От горния етаж се чуваше прахосмукачка. Долавяше се смесена миризма на изжулен камък, на стари полирани подове и на дългогодишни, палени с дърва огньове.
Елиът застана в подножието на стълбището и извика: „Мамо!” Но след като не получи никакъв отговор, освен продължаващото бръмчене на прахосмукачката, просто ми каза:
– Хайде да минем оттук.
Прекосихме вестибюла и минахме през една врата, която отвеждаше в дълъг хол със светла ламперия. Тук се долавяше някаква чувствена атмосфера, вероятно от ярките, уханни пролетни цветя. В единия край, в камина от холандски кахли и дялан бор весело пращеше току-що запален огън, три високи прозореца, закрити със завеси от избеляла жълта коприна, излизаха на калдъръмена тераса, а зад парапета й можех да видя синята линия на морето.
Стоях в средата на тази очарователна стая, докато Елиът затваряше вратата:
– Е, вече си у дома – каза той. – Защо не си свалиш палтото?
Свалих го. Беше много топло. Сложих го на един стол, върху който то изглеждаше като някакво огромно мъртво създание.
– Кога пристигна тук? – попита той.
– Снощи. Хванах влак от Лондон.
– В Лондон ли живееш?
– Да.
– И никога не си била тук преди?
– Не. Не знаех за Боскарва. Не знаех, че Гренвил Бейлис е мой дядо. Майка ми никога не ми бе говорила за него до нощта, в която почина.
– А как Джос се вписва във всичко това?
– Аз… – Беше твърде сложно да се обяснява. – Аз се запознах с него в Лондон. И така се случи, че той се оказа на гарата, когато влакът ми пристигна. Беше съвпадение.
– Къде си отседнала?
– При госпожа Кърнау, на „Фиш Лейн”.
– Гренвил е стар човек. Той е болен. Знаеш го, нали?
– Да.
– Мисля си, че… това писмо от Ото Педерсен… трябва да сме много внимателни. Може би майка ми ще бъде най-подходяща, за да…
– Да, разбира се.
– Късмет беше, че видя писмото.
– Да. Мислех си, че той вероятно ще му пише. Но се страхувах, че аз трябва да донеса лошата новина на всички вас.
– А сега той го е направил заради теб. – Той се усмихна и изведнъж лицето му се подмлади, в пълен контраст с тези очи в странен цвят и гъстата коса като на сребърна лисица. – Защо не изчакаш тук, а аз ще отида да намеря майка ми и ще се опитам да я запозная със ситуацията. Искаш ли кафе или нещо друго?
– Само ако не те притеснявам.
– Изобщо не ме притесняваш. Ще кажа на Петифър. – Той отвори вратата зад себе си. – Чувствай се като у дома си.
Вратата се затвори леко и той изчезна. Петифър. Петифър също е бил във флота. Той се грижеше за баща ми, лъскаше среброто и понякога караше колата. А госпожа Петифър готвеше. Така ми бе казала майка ми. А от Джос разбрах, че госпожа Петифър е починала. Но в онези отдавнашни дни тя е вземала Лиса и брат й в кухнята при себе си и им е правела топли препечени филийки с масло. Пак тя е дърпала завесите, за да ги заслони от тъмнината и дъжда, и е давала на децата любов и сигурност.
След като останах сама в стаята, в която трябваше да чакам, аз започнах да я изследвам. Видях шкаф с остъклени вратички, пълен с ориенталски съкровища, включително няколко малки фигурки от нефрит, и се зачудих дали не са тези, за които майка ми спомена. Оглеждах се край себе си, мислейки си, че вероятно бих могла да открия венецианското огледало и девънпортското бюро, но в този момент вниманието ми бе привлечено от картината над полицата на камината и аз забравих за всичко друго и отидох да я видя.
Беше портрет на девойка, облечена по модата от началото на трийсетте, стройна и плоскогърда, бялата й рокля падаше в лежер на ханша, тъмната й късо подрязана коса разкриваше очарователната невинност на дългата изящна шия. Седеше на висок стол, хванала в ръце една-единствена дългостеблена роза, но не можеше да видиш лицето й, защото не гледаше към художника, а към някакъв невидим прозорец, през който нахлуваше слънчевата светлина. Цветността на картината бе златисто-розова, а слънчевите лъчи проникваха през тънката материя на бялата рокля на момичето. Беше наистина пленително.