Изведнъж вратата зад мен се отвори и аз се стреснах. Обърнах се и видях един възрастен мъж да пристъпва предпазливо в стаята, внушителен, плешив и леко прегърбен. Носеше очила без рамки и риза на райета със старомодна твърда яка, а над нея синьо-бяла престилка с голям нагръдник.
– Вие ли сте младата дама, която чака за чашка кафе?
Той имаше дълбок, плътен, тъжен глас и това, в съчетание с меланхоличното му изражение, извика у мен асоциации за почтен собственик на погребално бюро.
– Да, стига да не ви притеснявам.
– Мляко и захар?
– Без захар. Само малко мляко. Гледах портрета.
– Да. Много е хубав. Нарича се „Дама с роза".
– Лицето й не се вижда.
– Не.
– Моят… Господин Бейлис ли я е рисувал?
– О, да. Тази бе окачена в Академията и би могла да бъде продадена сто пъти, но Командира не искаше да се раздели с нея. – Докато казваше това, той си свали очилата и се взря внимателно в мен. Очите му бяха много светли. – За миг, докато говорехте, ми напомнихте за един човек. Но вие сте млада, а тя би трябвало да е на средна възраст. И косата й беше тъмна като на кос. Така казваше госпожа Петифър. Черна като крило на кос.
– Елиът не ви ли каза? – попитах го аз.
– Какво е трябвало да ми каже Елиът?
– Вие говорите за Лиса, нали? Аз съм Ребека. Нейната дъщеря.
– Така! – Той попипа непохватно очилата си и си ги сложи отново. Лек проблясък на радост се изписа на лицето му. – Значи съм бил прав. Не бъркам често за неща като тези. – И той пристъпи напред, протягайки кокалестата си ръка. – Истинско удоволствие е да се запозная с вас… Удоволствие, което никога не съм мислил, че ще изпитам. Мислех, че никога няма да дойдете. Майка ви с вас ли е?
Искаше ми се Елиът да ме бе улеснил поне малко.
– Майка ми е мъртва. Почина миналата седмица. В Ибиса. Заради това съм тук.
– Тя е мъртва? – Очите му помръкнаха. – Съжалявам. Наистина съжалявам. Тя трябваше да се върне. Трябваше да си дойде у дома. Всички ние искахме да я видим отново. – Той извади кърпа и си издуха носа. – А кой… – попита той – кой ще каже на Командира?
– Аз мисля… Елиът отиде да доведе майка си. Вижте, има едно писмо за дядо ми в пощата, дойде тази сутрин. То е от Ибиса, от мъжа, който беше… който се грижеше за майка ми. Но ако вие имате някаква по-добра идея…
– Това, което мисля аз, няма значение – каза Петифър. – И който и да каже на Командира, това няма да намали скръбта му. Но ще ви кажа едно нещо. Това, че вие сте тук, много ще помогне.
– Благодаря ви.
Той отново си издуха носа и прибра кърпата си.
– Господин Елиът и майка му… ами това не е техният дом. Но ситуацията беше такава, че или аз и Командира трябваше да се преместим в Хай Крос, или те да дойдат тук. И те нямаше да дойдат, ако докторът не беше настоял. Казах им, че можем да се справяме идеално и сами, аз и Командира. Ние бяхме заедно през всички тези години и… но всъщност, нито един от двама ни не е така млад, както бяхме, а Командира получи инфаркт…
– Да, знам…
– И след като госпожа Петифър почина, нямаше кой да готви. Всъщност, аз мога да готвя чудесно, но щеше да ми отнема голяма част от времето, в което трябва да се грижа за Командира, а не бих искал да се разхожда из къщата в немарлив вид.
– Не, разбира се, че не…
Бях прекъсната от затръшване на врата.
Един възторжен глас извика: „Петифър”! и Петифър каза: „Извинете ме за минутка, госпожице”, и отиде да види кой е, оставяйки вратата зад себе си отворена.
– Петифър!
Чух Петифър да казва с тон, в който звучеше голямо удовлетворение: „Здрасти, Джос”.
– Тя тук ли е?
– Коя да е тук? – попита Петифър.
– Ребека.
– Да, тук е, в дневната… Точно щях да й направя чаша кафе.
– Би ли направил две, добри човече? За мен черно и силно.
Стъпките му се чуха през салона и в следващия миг той се появи в рамката на вратата, дългокрак, чернокос и очевидно – ядосан.
– Какво си мислиш, че правиш, по дяволите? – рязко попита той.
Почувствах как се наежвам, като подозрително куче. Дом, бе казал Елиът. Това беше Боскарва, моят дом, и дали щях да бъда тук или не, нямаше нищо общо с Джос.
– Не знам за какво говориш.
– Отидох да те взема и госпожа Кърнау ми каза, че вече си излязла.
– И?
– Казах ти да ме изчакаш.
– Реших да не чакам.
Той мълчеше и кипеше, но накрая явно прие този неизбежен факт.
– Знае ли някой, че си пристигнала?
– Срещнах Елиът на портата. Той ме доведе тук.
– А къде е сега?
– Отиде да намери майка си.
– Видя ли се с някой друг? Видя ли се с Гренвил?