– Не.
– Някой каза ли на Гренвил за майка ти?
– Тази сутрин пристигна писмо по пощата от Ото Педерсен. Но не мисля, че той го е видял.
– Петифър трябва да му го даде. Петифър трябва да бъде там, докато го чете.
– Петифър явно не мисли така.
– Аз го мисля – каза Джос.
Неговата очевидно възмутителна намеса ме остави без думи, но докато се гледахме кръвнишки над красивия пъстроцветен килим и над една огромна ваза с ароматни нарциси, се чуха гласове и стъпки, които бързаха към нас по непостланото стълбище и после през салона.
Чух женски глас да казва:
– В дневната ли е тя, Елиът?
Джос измърмори нещо, което прозвуча непристойно, отиде бързо към камината и застана там с гръб към мен, взирайки се в пламъците. В следващия миг Моли се появи на вратата, поколеба се за малко, после пристъпи напред с протегнати ръце.
– Ребека!
(Значи бе решила да ми окаже топло посрещане.) Елиът, който вървеше зад нея, затвори вратата. Джос дори не се обърна.
Пресметнах, че Моли вероятно е над петдесетте, но беше трудно да го повярваш. Тя беше закръглена и хубавичка, поувехналата й руса коса бе очарователно фризирана, очите сини, кожата свежа и със съвсем леки лунички, които спомагаха да се създаде тази удивителна илюзия за младост. Беше облечена в синя пола и плетена жилетка, с кремава копринена блуза; краката й бяха стройни и хубаво оформени, а ръцете – добре поддържани, с бледорозов маникюр и с множество пръстени и тънки златни гривни. Напарфюмирана, безупречно поддържана и много запазена, тя ми напомни за очарователна малка котка, свита точно в центъра на копринената си възглавничка.
– Боя се, че предизвиках шок – казах аз.
– Не, не е шок, а изненада. А майка ти… Толкова ужасно съжалявам. Елиът ми каза за писмото…
При тази реплика Джос се обърна.
– А къде е писмото?
Моли насочи погледа си към него и беше невъзможно да отгатнеш дали това е първият път, в който е разбрала, че е тук, или го е видяла, но просто е решила да го игнорира.
– Джос. Мислех, че няма да идваш тази сутрин.
– Е, току-що дойдох.
– Познаваш Ребека, предполагам.
– Да, познаваме се вече. – Той се поколеба, явно правеше усилия да се овладее. После се усмихна меланхолично, облегна широките си рамене на полицата на камината и се извини. – Съжалявам. Знам, че не е моя работа, но това писмо, което е пристигнало тази сутрин… къде е то?
– В джоба ми – обади се за пръв път Елиът. – Защо?
– Просто си мислех, че Петифър трябва да е този, който да занесе новината на стареца. Мисля, че Петифър е единственият човек, който трябва да го направи.
Изказването му бе посрещнато от мълчание. После Моли пусна ръцете ми и се обърна към сина си.
– Той е прав – каза тя. – Петифър е най-близък с Гренвил.
– За мен няма проблем – каза Елиът, но очите му гледаха Джос с хладна антипатия. Не можех да го виня. И аз чувствах същото и бях на страната на Елиът.
– Съжалявам – отново каза Джос.
Моли беше по-учтива.
– Няма защо. Много мило, че си толкова загрижен.
– Наистина не е моя работа – каза Джос. Елиът и майка му чакаха с изострено търпение. Най-сетне той схвана намека, отлепи рамене от полицата и каза: – Е, моля да ме извините, трябва да свърша малко работа.
– Ще бъдеш ли тук за обяд?
– Не, мога да остана само два часа. Трябва да се връщам в магазина. Ще си взема сандвич в кръчмата. – Той се усмихна любезно на всички ни, без следа от предишната му гневност. – Благодаря все пак.
И ни остави, скромен, съзнаващ нетактичността си и очевидно не толкова самонадеян. Просто един млад работник, който трябваше да си свърши работата.
6.
– Трябва да го извиниш – каза Моли. – Понякога той не е особено тактичен.
Елиът се разсмя.
– Това е подценяването на годината.
Тя се обърна към мен, за да ми обясни.
– Той реставрира някои от мебелите тук. Те са стари и се нуждаят от възстановяване. Невероятно добър майстор е, но ние никога не знаем кога ще дойде и кога ще си отиде.
– Един ден – каза синът й, – ще си изпусна нервите и ще му завра носа във врата. – Той ми се усмихна чаровно, очите му се сбръчкаха весело в пълнен контраст с думите му. – И аз също трябва да вървя. Бях закъснял и преди, но сега закъснявам ужасно. Ребека, ще ме извиниш ли?
– Разбира се. Съжалявам, боя се, че това беше по моя вина. Благодаря ти, че беше толкова мил…
– Радвам се, че спрях. Сигурно съм предчувствал колко е важно. Ще се видим, нали?
– Да, разбира се, че ще се видите – бързо каза Моли. – Тя не може да си тръгне сега, когато вече ни е намерила.
– Е, оставям ви двете да уредите всичко…