Той се насочи към вратата, но майка му деликатно го спря.
– Елиът. – Той се обърна. – Писмото.
– О, разбира се. – Той го извади от джоба си, съдбоносното писмо, вече малко намачкано, и го подаде на Моли. – Не оставяйте Петифър да прекали и да го превърне в трагедия. Той е сантиментален стар човек.
– Няма – каза Моли.
Той се усмихна отново и каза довиждане и на двете ни.
– Ще се видим на вечеря.
И излезе, подсвирквайки на кучето, докато вървеше през салона. Чухме как входната врата се отваря и затваря, а после и запалването на двигателя на колата му. Моли се обърна към мен.
– Е, хайде – каза тя, – ела, ще седнем до огъня и ще ми разкажеш всичко.
И аз отново го направих, както вече го бях разказала на Джос и на госпожа Кърнау, само че този път, когато стигнах до частта със съжителството на Лиса и Ото, сякаш се засрамих, което не ми бе присъщо. Аз говорех, а Моли слушаше, и се опитвах да разбера защо майка ми не я е харесвала. Може би беше просто естествена антипатия. Очевидно бе, че те двете изобщо не са имали нищо общо. А майка ми никога не бе проявявала и грам търпимост към жени, които я отегчаваха. Мъжете все пак бяха друга работа. Мъжете винаги бяха забавни. Но жените трябваше да бъдат много специални, за да може майка ми да понася компанията им. Не, всичко това не би могло да бъде изцяло по вина на Моли. Докато седях така срещу нея до огъня, аз реших да се държа приятелски и може би щях да компенсирам поне мъничко лошото отношение, което тя бе получавала от Лиса.
– А колко дълго ще можеш да останеш в Порткерис? Работата ти… трябва ли да се връщаш?
– Не. Шефът ми даде нещо като безсрочен отпуск.
– Ще останеш ли тук, при нас?
– Ами аз си наех стая при госпожа Кърнау.
– Да, но тук ще ти е много по-добре. Единственият проблем е, че няма много място, това е. Ще трябва да спиш в мансардата, но стаичката е много приятна, ако нямаш нищо против скосените тавани и ако успяваш да не си удряш главата. Разбираш ли, Елиът и аз сме заели стаите за гости, а сега и племенницата ми е при мен за няколко дни. Може би ще успееш да се сприятелиш с нея. За нея ще бъде много хубаво да има някой по-млад човек наоколо.
Зачудих се къде ли е племенницата й.
– На колко години е?
– Само на седемнайсет. Трудна възраст. Майка й смята, че ще е добре да постои извън Лондон за малко. Те живеят там, и разбира се, тя има много приятели и много забавления… – Явно й беше трудно да намери верните думи. – Както е да е, Андреа е тук за седмица-две, за да смени за малко обстановката, но аз се опасявам, че тя доста се отегчава.
Представих си себе си на седемнайсет, на мястото на Андреа, която все още не бях видяла, в тази топла и очарователна къща, обгрижвана от Моли и Петифър, с морето и скалите току до вратата, сред тази природа, приканваща за дълги разходки, с всички потайни, извити улички на Порткерис, чакащи да бъдат изследвани. За мен това би било рай и щеше да ми е невъзможно да се отегча. Попитах се дали имам нещо общо с племенницата на Моли.
– Разбира се – продължи тя, – както вероятно вече си разбрала, аз и Елиът се преместихме тук, защото госпожа Петифър почина и наистина двамата старци не можеха да се справят сами. Наехме и госпожа Томас, тя идва всяка сутрин да помага в домакинската работа, но аз готвя и поддържам къщата чиста и приветлива, доколкото мога.
– Цветята са прекрасни.
– Не мога да издържам в дом без цветя.
– А какво стана с вашата къща?
– Скъпа моя, тя е празна. Ще трябва да те заведа в Хай Крос един ден, за да ти я покажа. След войната купих две стари вилички и ги преустроих в една. Не е редно да се хваля, но тя е много очарователна. И разбира се, удобно е и за Елиът, защото е близко до гаража му. А сега, откак живеем тук, той май прекарва повечето си време на пътя.
– Да, сигурно.
Отново чух стъпки, идващи през салона. Вратата се отвори и Петифър я заобиколи внимателно, носейки поднос, натоварен с всичко необходимо за предобедно кафе, включително голям сребърен чайник, пускащ пара през чучурчето си.
– О, Петифър, благодаря ти.
Той пристъпи, прегърбен от тежестта на подноса. Моли стана и придърпа една табуретка, за да може старецът да го остави долу, преди да го наклони толкова силно, че всичко да се срине на пода.
– Това е чудесно, Петифър.
– Едната от чашките е за Джос.
– Той е горе и работи. Сигурно е забравил за кафето. Няма значение, аз ще я изпия заради него. И, Петифър… – Той се изпъна мъчително бавно, явно старите му стави го наболяваха. Моли взе писмото от Ибиса от полицата над камината, където го бе оставила за по-сигурно. – Ние мислим, всички ние мислим, че ще е най-добре ти да кажеш на Командира за дъщеря му и после да му дадеш писмото. Нека чуе новината от теб. Имаш ли нещо против?