Петифър взе тънкия син плик.
– Не, мадам. Ще го направя. Тъкмо щях да се кача горе, за да помогна на Командира да стане и да се облече.
– Ще бъде много мило от твоя страна, Петифър.
– Няма проблеми, мадам.
– И му кажи, че Ребека е тук. И ще остане тук. Ще трябва да й приготвим легло на тавана, но аз мисля, че ще й е доста удобно.
На лицето на Петифър отново се появи проблясък. Запитах се дали той някога се усмихва истински, или лицето му е застинало перманентно в тези тъжни меланхолични линии и веселото изражение му е физически невъзможно?
– Радвам се, че ще останете тук – каза той. – На Командира ще му хареса.
– Сигурно имаш много работа – казах аз на Моли, след като той излезе. – Не трябва ли да се махна и да не ти се мотая в краката?
– Ти така или иначе трябва да си вземеш нещата от госпожа Кърнау. Питам се как ще го уредим? Петифър може да те закара, но сега е зает с Гренвил и аз трябва да говоря с госпожа
Томас за стаята ти, а после да помисля за обяда. Хм, какво да правим? – Не можех да измисля нищо. Със сигурност не бих могла да нося целия си багаж нагоре по хълма от града. Но за щастие Моли отговори на собствения си въпрос. – Знам! Джос. Той може да те закара и да те върне обратно по хълма с пикапчето си.
– Но той нали работи?
– Е, веднъж и ние да го прекъснем. Не го молим често за услуга. Но аз съм сигурна, че той няма да възрази. Хайде да отидем и да го намерим.
Мислех си, че Моли ще ме заведе в някаква забутана външна пристройка или навес, където щяхме да заварим Джос, обграден от дървени стърготини и миризма на туткал, но за моя изненада тя ме поведе нагоре по стълбището, и аз забравих за Джос, защото това беше моето първо впечатление от Боскарва, къщата, където майка ми е била отгледана, и не исках да пропусна нищичко. Стълбите не бяха покрити с постелки, до средата на стените имаше ламперия, с тъмни тапети над нея. Навсякъде имаше окачени тежки маслени платна. Всичко беше в разрез с хубавата, женствена дневна, която бяхме оставили долу. На първия етаж площадките водеха наляво и надясно, имаше висок скрин от полирано орехово дърво и библиотеки с огъващи се от книги лавици, а после отново тръгнахме по стълбите. Тук имаше груба червена вълнена черга и стените бяха белосани, а на втория етаж отново площадките тръгваха на две страни и Моли пое надясно. В края на този коридор имаше отворена врата, а зад нея се чуваха гласове на мъж и на момиче.
Моли се поколеба и после решително ускори ход, а аз я следвах по петите. Тя мина по коридора и влезе през вратата. Озовахме се в таванско помещение, което чрез един оберлихт е било превърнато в студио или по-скоро, в билярдна зала. На едната стена имаше масивен, кожен диван с дъбови облегалки и крака. Сега обаче тази студена и просторна стая се използваше за работилница, Джос беше в средата й, заобиколен от столове, счупени рамки на картини, маса с изкривен крак, няколко парчета кожа, инструменти и пирони и кекав газов котлон, на който бе поставена отвратително изглеждаща тенджера с туткал. Облечен в синя престилка, той внимателно залепваше красива алена кожа на седалката на един от столовете, а едно младо момиче го забавляваше. То се обърна безразлично, за да погледне кой е дошъл в стаята и е прекъснал техния толкова уютен tete-a-tete.
– Андреа! – каза Моли и добави вече не толкова остро: – Андреа, не знаех, че си станала.
– О, будна съм от часове.
– Закуси ли нещо?
– Изобщо не ми се закусва.
– Андреа, това е Ребека. Ребека Бейлис.
– О, да – тя извърна очите си към мен. – Джос ми разказа всичко за теб.
– Приятно ми е – казах аз.
Тя беше много млада и много слаба, с дълга, провиснала като морски водорасли коса, спускаща от двете страни на лицето й, което беше хубаво, с изключение на очите, бледи и леко опулени, а плътната спирала не бе спомогнала особено, за да се подобри видът им. Беше облечена – неизбежно – в джинси и памучна тениска, която не изглеждаше съвсем чиста и разкриваше без сянка на съмнение факта, че не носеше нищо под нея. На краката й имаше сандали, които изглеждаха като медицински обувки, но на зелени и пурпурни райета. На врата й имаше кожена връв и на нея висеше тежък сребърен кръст с някакъв неясен келтски дизайн. Андреа, помислих аз. Толкова отегчена в Боскарва. И ми стана неприятно, като си помислих, че тя и Джос са ме обсъждали. Зададох си въпроса какво ли й е казал.
Андреа не помръдваше, стоеше си там, където беше, с разкрачени крака, облегната на една тежка махагонова маса.
– Здрасти – каза тя.
– Ребека ще остане тук – каза им Моли.