Джос вдигна поглед, устата му беше пълна с гвоздейчета, кичур от черната му коса бе паднал на челото му, но очите му се разшириха от интерес.
– Къде ще спи? – попита Андреа. – Мисля, че къщата е пълна.
– В спалнята в края на коридора – рязко каза леля й. – Джос, ще ми направиш ли една услуга?
Той изплю гвоздейчетата в дланта си и отметна кичура коса с китката си.
– Може ли да я закараш сега до госпожа Кърнау и да й кажеш, че тя ще се премести тук, после да й помогнеш с куфара и да я докараш обратно в Боскарва? Нали не те притеснявам?
– Съвсем не – каза Джос, но лицето на Андреа придоби израз на отегчено примирение.
– Да, знам, че ти причинявам неудобство, но ще бъде голяма помощ…
– Няма проблем. – Той остави малкия си чук и започна да разкопчава копчетата на престилката си, втренчил поглед в мен. – Аз вече съм доста привикнал да превозвам Ребека насам-натам.
Андреа изсумтя, не можеше да се разбере дали от възмущение или от раздразнение, скочи на крака и изфуча от стаята, оставяйки ни с впечатлението, че бяхме щастливи да се отървем без страховито затръшване на вратата.
И така аз се върнах там, откъдето започнах, с Джос, напъхана в неговия разнебитен малък пикап. Пътувахме в мълчание от Боскарва през жилищния комплекс на господин Педлоу, по склона на хълма, по пътя, който водеше надолу към града.
Джос бе този, който пръв наруши мълчанието.
– Е, значи всичко се нареди.
– Да.
– Как ти хареса семейството ти?
– Аз все още не съм се запознала с всички. Още не съм се видяла с Гренвил.
– Той ще ти хареса – каза той, но от начина, по който го изрече, прозвуча така, сякаш само той щеше да ми хареса.
– Аз харесвам всичките.
– Това е добре.
Погледнах го. Носеше синьо джинсово сако и тъмносиньо полуполо. Профилът му беше невъзмутим. Чувствах, че е много лесно да те подлуди.
– Разкажи ми за Андреа.
– Какво искаш да знаеш за Андреа?
– Не знам. Просто искам да ми разкажеш.
– Тя е на седемнайсет, въобразява си, че е влюбена в някакво момче, което е срещнала в Художественото училище, но родителите й не го одобряват, затова е заточена тук при леля Моли. И е буквално скована от скука.
– Изглежда те е приела за свой довереник?
– Тук няма с кого друг да разговаря.
– Защо не се върне в Лондон?
– Защото е само на седемнайсет. Няма и пари. А аз мисля, че тя няма достатъчно кураж, за да се противопостави на родителите си.
– А с какво се занимава по цял ден?
– Не знам. Аз не съм там по цял ден. Изглежда не става от леглото, докато не дойде време за обяд, после седи и гледа телевизия. Боскарва е къща на стари хора. Не можеш да я виниш, че скучае.
– Само скучните скучаят – казах, без да се замисля. Тази фраза някога ми я набиваше в главата една мъдра и добронамерена директорка.
– Това – каза Джос – прозвуча малко превзето и назидателно.
– Нямах намерение да прозвучи така.
Той се усмихна.
– Ти никога ли не си скучала?
– Никой, който е живял с моята майка, не би могъл да скучае и за миг.
Той запя: „Може да си дразнеща, но никога няма да ми досадиш.”
– Точно така.
– Майка ти ми се струва страхотна. Точно моят тип жена.
– Точно това си мислеха и повечето мъже за нея.
***
Когато стигнахме до „Фиш Лейн”, госпожа Кърнау отсъстваше, но Джос явно имаше ключ. Влязохме вътре и аз се качих по стълбите, за да си стегна раницата, докато Джос пишеше на госпожа Кърнау бележка с обяснение за новата ситуация.
– А как да й платя? – попитах аз, докато слизах по стълбите, влачейки раницата си зад мен.
– Аз ще го уредя, когато я видя. Написах й го в бележката.
– Но аз мога да си платя сама.
– Разбира се, че можеш, но позволи ми да го направя заради теб.
Той взе раницата ми и отвори вратата. И очевидно нямаше възможност за по-нататъшни възражения. Още веднъж багажът ми бе натоварен отзад в малкия пикап, още веднъж тръгнах към Боскарва, само че този път Джос мина по пътя около пристанището.
– Искам да ти покажа магазина си. По-точно мястото, където се намира. Тогава, ако искаш да се свържеш с мен по някаква причина, ще знаеш къде да ме намериш.
– Защо бих искала да се свържа с теб?
– Не знам. Може да имаш нужда от мъдър съвет или от пари, или просто от един хубав смях. Ето го тук, не можеш да го пропуснеш.
Беше висока и тясна къща, притисната между две ниски широки сгради. Триетажна, с прозорец на всяко ниво и приземен етаж, все още в процес на реконструкция, с нова небоядисана дървения и големи петна от варов разтвор по дебелото стъкло на витрината на магазина.
Профучахме край него, а гумите тракаха по облите камъни на калдъръма.