– Добра позиция – казах му аз, – всички туристи ще идват тук да си харчат парите.
– На това се надявам.
– Кога ще мога да го видя?
– Ела следващата седмица. Тогава ще бъде повече или по-малко готов.
– Добре. Следващата седмица.
– Става – каза Джос и зави зад ъгъла при църквата. Превключи малкия пикап на втора скорост и ние заръмжахме нагоре по хълма, с шум като от най-нескопосно регулиран мотоциклетен двигател.
Като се върнахме в Боскарва, Петифър, който бе чул пристигането ни, излезе от входната врата, докато Джос вадеше раницата ми от багажника на пикапа си.
– Джос, Командира е долу, в кабинета си. Каза да заведа Ребека при него веднага щом пристигнете.
Джос го погледна.
– Как е той?
Петифър наклони глава.
– Не е толкова зле.
– Много ли се разстрои?
– Добре е… Хайде, оставете тази раница, аз ще я кача горе.
– Нищо подобно няма да направиш – каза Джос и този път аз бях доволна, че той е в обичайната си властна роля. – Аз ще я занеса. Къде ще спи тя?
– На тавана… срещу билярдната зала, но Командира наистина каза веднага.
– Знам! – Джос се ухили. – А по флотско време това означава с пет минути по-рано. Но все още има време да заведа момичето в стаята й, затова спри да вдигаш врява, добри човече!
Оставихме Петифър да протестира зад гърба ни и аз последвах Джос по стълбището, което вече бях изкачила тази сутрин. Звука на прахосмукачката го нямаше, но имаше мирис на печено агнешко. Осъзнах, че съм много гладна и устата ми се изпълни със слюнка. Дългите крака на Джос бързаха пред мен и до момента, в който стигнах до спалнята със скосените тавани, която щеше да бъде моята стая, той вече бе сложил долу раницата ми и отваряше широко капандурата.
– Ела и виж гледката.
Отидох и застанах до него. Видях морето и скалите, златистата орлова папрат и първите жълти свещици на прещипа. А под нас бе градината на Боскарва, която заради каменния парапет на терасата не бях могла да видя преди от прозореца на хола. Тя беше разположена на редица тераси, спускащи се по склона на хълма, а най-долу, сгушена в ъгъла на градинската стена, имаше каменна вила с плочест покрив. Не, не вила, вероятно конюшня, с високо таванско помещение или плевник над нея.
– Каква е тази постройка?
– Това е ателието – каза ми Джос. – Там е рисувал твоят дядо.
– Не ми прилича на ателие.
– От другата страна прилича. Цялата северна стена е стъклена. Той сам го е проектирал и е възложил строежа на местни каменоделци.
– Изглежда затворена.
– Да. Заключена, със заковани капаци. Не е отваряна, откакто получи инфаркта и спря да рисува.
Изведнъж потреперих.
– Студено ли ти е? – попита Джос.
– Не знам.
Отдалечих се от прозореца, разкопчах палтото си и го пуснах в края на леглото. Стаята беше бяла, постлана с тъмночервен килим. Имаше вграден гардероб, полици, пълни с книги, и мивка. Отидох да си измия ръцете и хубаво ги насапунисах под горещата вода. Над мивката имаше огледало, от което ме погледна отражението ми, не само разчорлено, но и тревожно. Едва сега осъзнах колко съм нервна заради предстоящата първа среща с Гренвил и колко беше важно да му направя добро впечатление.
Подсуших ръцете си, разкопчах раницата си и извадих четка и гребен.
– Добър художник ли беше той, Джос? Мислиш ли, че е бил добър майстор?
– Да. Старата школа, разбира се, но беше чудесен. И невероятен колорист.
Смъкнах ластика от края на плитката си, разтърсих косата си, отидох отново до огледалото и започнах да я четкам. Над рамото на отражението ми виждах, че Джос ме наблюдава. Не продума, докато се решех и сплитах отново косите си. Като стегнах плитката си с ластика в края й, той каза:
– Какъв прекрасен цвят. Като царевица.
Оставих четката и гребена.
– Джос, не бива да го караме да чака повече.
– Искаш ли да дойда с теб?
– Моля те.
И тогава осъзнах, че това е първият път, в който всъщност го молех за помощ.
***
Последвах го надолу по стълбите, през салона и покрай дневната, до една врата, която се намираше в края на коридора. Джос я отвори и пъхна главата си вътре.
– Добро утро – каза той.
– Кой е? Джос? Влизай.
Гласът бе с един регистър по-висок, отколкото си бях представяла, по-скоро като глас на млад мъж.
– Довел съм ти някого…
Той отвори широко вратата и сложи ръцете си зад мен, за да ме подбутне леко напред в стаята. Беше малко помещение, с френски прозорци, извеждащи на павирана тераса и малка затворена градина, обградена от гъст жив плет и ескалония, затоплена от хванатото като в капан слънце.
Видях пламъци, играещи зад решетката на камината, облицовани с ламперия стени, покрити или с картини или с лавици с книги, и един макет на старомоден флотски крайцер на полицата на камината. Имаше снимки в рамки, маса, отрупана с вестници и списания, и синьо-бяла китайска порцеланова ваза с нарциси.