Като влязох, той вече се надигаше – с помощта на бастун – от червеното кожено кресло, което бе наполовина обърнато към топлината на огъня. Учудих се, че Джос не му помогна, и тъкмо щях да кажа: „О, не си прави труда”, но в този момент той вече се бе изправил на крака и един чифт сини очи се взряха в мен спокойно изпод рунтави вежди и твърди бели мигли.
Осъзнах, че се бях подготвила да е някак патетичен, стар, немощен, може би дори леко треперещ. Но Гренвил Бейлис, на осемдесет, беше все така внушителен и страховит. Много висок, много изправен, колосан и избръснат, ухаещ леко на фин одеколон, той беше гордост за своя прислужник Петифър. Бе облечен в тъмносин блейзър с флотска кройка, идеално изгладен сив панталон от каша с остър ръб, и кадифени чехли с инициали, избродирани със златисти конци. И имаше силен слънчев загар, плешивата му глава беше кафеникава като кестен под изтънелите, редки бели коси, и аз си го представих как прекарва всеки удобен момент в онази малка слънчева затворена градина, чете сутрешния вестник, наслаждава се на лулата си, наблюдава гларусите и белите облаци, носещи се по небето.
Стояхме и се гледахме един друг. Искаше ми се да каже нещо, но той просто ме гледаше. Надявах се, че му харесва това, което вижда, и бях доволна, че съм отделила време да си оправя косата. И тогава той каза:
– Никога преди не съм попадал в такава ситуация. Не съм дори сигурен как трябва да се поздравим?
– Бих могла да те целуна – казах аз.
– Защо не го направиш?
И аз го направих, пристъпих напред и вдигнах лице, а той се наведе леко и устните ми докоснаха меката, чиста кожа на бузата му.
– Е – каза той, – защо не седнем? Джос, ела и ти да седнеш.
Но Джос се извини, каза, че ако не започне работа скоро, тогава няма да направи нищо през целия ден. Но остана достатъчно дълго, за да помогне на стареца да седне отново в стола си, наля и на двама ни по чашка шери от гарафата на страничната масичка и после каза:
– Ще ви оставя. Имате да си говорите за толкова много неща.
И с весело махване на ръката се измъкна. Вратата зад него тихо се затвори.
– Май го познаваш доста добре – каза Гренвил.
Дръпнах един стол, за да седна с лице към него.
– Всъщност не. Но той е много мил и… – опитах се да измисля точната дума, – пригоден? Искам да кажа, че май винаги се появява, когато хората имат нужда от него.
– И никога, когато нямат? – Не бях сигурна дали можех да се съглася с това. – Той е интелигентно и способно момче. Реставрира всички мои мебели.
– Да, знам.
– Добър майстор. Прекрасни ръце. – Той остави чашката си с шери и още веднъж станах обект на този негов пронизващ син взор. – Майка ти е мъртва.
– Да.
– Получих писмото от онзи човек, Педерсен. Пише, че било левкемия.
– Да.
– Ти познаваш ли го?
Разказах му за пътуването си до Ибиса и за нощта, която прекарах с Ото и майка ми.
– Значи той е бил свестен тип, а? Добър ли беше към нея?
– Да. Беше невероятно мил. И я обожаваше.
– Радвам се, че е свършила с някой свестен. Повечето от типовете, които си избираше, бяха просто пройдохи.
Усмихнах се на тази старомодна дума. Помислих си за поета-овчар и за американеца в неговата риза „Брук Брадърс”, и се зачудих дали би им харесало да бъдат наречени пройдохи. Те вероятно дори нямаше да знаят какво означава тази дума.
– Мисля, че тя понякога беше малко отнесена.
В очите му проблесна весела искрица.
– Май си възприела доста материалистичен и трезв подход към живота.
– Да. Наистина. И то от доста отдавна.
– Тя беше влудяваща жена. Но беше най-прекрасното и очарователно малко момиченце, което можеш да си представиш. Често я рисувах. Все още имам две платна на Лиса като дете. Ще накарам Петифър да ги намери и да ти ги покаже. После порасна и всичко се промени. Роджър, синът ми, беше убит във войната, а Лиса вечно бе на нож с майка си, препускаше с малката си кола, никога не се прибираше вкъщи през нощта. Накрая се влюби в онзи актьор и това беше.
– Тя наистина е била влюбена в него.
– Влюбена. – В гласа му прозвуча отвращение. – Доста преувеличен израз. Животът е много повече от едно просто влюбване.
– Да, но трябва сам да го откриеш.
Видях, че му стана забавно.
– А ти открила ли си го?
– Не.
– На колко години си?
– На двайсет и една.
– Доста си зряла за двайсет и една годишна. И ми харесва косата ти. Не приличаш на Лиса. Но не приличаш и на баща си. Приличаш просто на себе си.