Той се пресегна за чашката си с шери, вдигна я към устата си, отпи глътка и после я остави на масичката до стола си. Тези внимателни движения всъщност издаваха възрастта и немощта му.
– Тя трябваше да се върне в Боскарва. Щяхме да я посрещнем с радост по всяко време. Като стана дума за това, ти защо не дойде?
– Не знаех за Боскарва. Не знаех и за теб до нощта, в която тя почина.
– Изглежда явно е изхвърлила миналото от живота си. Когато майка й почина, аз й писах, за да й съобщя, но тя дори не ми отговори.
– Ние бяхме в Ню Йорк онази Коледа. Тя получи писмото след няколко месеца. Тогава явно й се е сторило твърде късно, за да пише. А и тя беше много зле в писането на писма.
– Ти я защитаваш. Не се ли възмущаваш от факта, че те е държала далеч от това място? Ти би могла да бъдеш отгледана тук. Това би могло да бъде твоят дом.
– Тя беше моя майка. Това беше важното.
– Май спориш с мен. Никой не спори с мен напоследък. Дори и Петифър. А това е много скучно.
Още веднъж синият взор се фиксира в мен.
– Запозна ли се с Петифър? Ние двамата с него бяхме във флота преди около един век. А Моли и Елиът? Запозна ли се с тях?
– Да.
– Те изобщо не би трябвало да живеят тук, разбира се, но докторът настояваше. Това няма особено голямо значение за мен, но за Петифър е добре. А Моли доведе и племенницата си тук, ужасно малко дете с провиснали гърди. Видя ли я вече?
Опитах се да не се изкискам.
– Да, само за момент.
– Моментът май ще се окаже доста дълъг. Ами Боскарва? Какво мислиш за Боскарва?
– Много я харесвам. Харесах всичко, което видях досега.
– Градът пълзи нагоре по хълма. Имаше ферма на върха му, принадлежеше на една стара дама, госпожа Грегьри. Но онзи строителен предприемач я убеди да му я продаде и той вкара там булдозери, които изравниха нивите като палачинка и сега постоянно строи къщи.
– Знам. Видях ги.
– Е, няма да стигнат по-далече, защото фермата зад това място и нивите от двете страни принадлежат на мен! Купих ги, когато купих и Боскарва, още през 1922 година. Няма да ти казвам колко малко ми струваха! Но парче земя ти дава чувство за сигурност. Запомни това.
– Ще го запомня.
Той се намръщи.
– Как ти е името, кажи ми го отново. Вече го забравих.
– Ребека.
– Ребека. А ти как ще ме наричаш?
– Не знам. Ти как искаш да те наричам?
– Елиът ми казва Гренвил. И ти ми казвай Гренвил. Звучи по-приятелски.
– Добре.
Ние си изпихме шерито, усмихвайки се, доволни един от друг. После от задната част на къщата се чу звук на гонг. Гренвил остави очилата си и мъчително бавно се изправи на крака, а аз избързах напред, за да му отворя вратата. Двамата заедно отидохме по коридора към трапезарията и към семейния обяд.
7.
Изтощението ме срази в края на този дълъг, изпълнен със събития ден, и за нещастие се случи тъкмо по средата на вечерята. Обедът се състоеше от питателна домашна храна, която изядохме на кръглата маса в еркера на трапезарията. Беше сервирана на обикновена карирана покривка, в ежедневен порцелан и стъкло. Но вечерята беше съвсем различна.
Дългата полирана маса в средата на стаята беше подредена за петима, с фини ленени салфетки, старинно сребро и кристални чаши, блестящи на светлината на свещите.
Всички, както изглежда, се очакваше да се преоблекат в чест на този вечерен ритуал. Моли слезе долу в брокатена роба в сапфирен цвят, който подчертаваше яркостта на очите й. Гренвил носеше поизбелял кадифен смокинг, а Елиът – светъл костюм от трико, в който изглеждаше елегантен като състезателна хрътка. Дори и Андреа, вероятно след много възражения, си бе сложила нов чифт панталони и блуза с английска бродерия, която изглеждаше така, сякаш е била изгладена или изпрана, а може би и двете. Провисналата й рядка коса бе прихваната отзад с кадифена панделка, но изражението на лицето й продължаваше да говори за подчертано сърдито отегчение.
Нямах изградени навици за официални вечери, но все пак си бях взела една дреха, с която очевидно трябваше да се появявам всяка вечер, докато пребивавах в тази къща, защото нямах друга. Беше кафтан от меко кафяво вълнено трико, със сребърна бродерия по врата и на маншетите на широките ръкави. С него носех сребърните гривни и обиците, които мама ми беше подарила за двайсет и първия ми рожден ден. В този случай тяхната тежест ми даваше допълнителен комфорт и увереност, две неща, от които страшно се нуждаех.
Не исках да вечерям с моето новооткрито семейство. Не исках да водя разговори, да слушам, да се правя на интелигентна и чаровна. Исках само да отида в леглото и да ми бъде донесено нещо просто, като разтворим бульон или варено яйце. Исках да бъда сама.