Но имаше супа и патица, и червено вино, което наливаше Елиът. Патицата беше тлъста, а стаята много топла. Докато бавно напредвахме с ястията, аз се чувствах все по-странно, като без тяло, и доста замаяна. Опитах се да се концентрирам върху пламъците на свещите пред мен, но докато се взирах в тях, те се мержелееха и раздвояваха, а гласовете наоколо ми станаха неясни и неразбираеми, като бръмчене на разговор, който чувах отдалече. Инстинктивно отместих чинията пред себе си, съборих винената си чаша и загледах в някакъв безнадежден ужас как червеното вино се разлива сред счупените парчета стъкло.
Но в известен смисъл инцидентът се оказа благословия, защото всички спряха да говорят и ме погледнаха. Сигурно бях доста пребледняла, защото Елиът мигновено скочи на крака и дойде до мен.
– Добре ли си?
– Не – казах аз, – не мисля, че съм добре. Съжалявам, но…
– О, скъпа – Моли хвърли салфетката си и отмести стола си. Отсреща през масата Андреа ме гледаше с хладен интерес.
– Чашата… Много съжалявам.
Гренвил, застанал начело на масата, заговори.
– Чашата няма значение. Зарежи я тая чаша. Момичето е изтощено. Моли, качи я горе и я сложи в леглото.
Опитах се да възразя, но без особен ентусиазъм. Елиът дръпна стола ми, сложи ръце под лактите ми и ми помогна да се изправя. Моли отиде да отвори вратата и от салона нахлу студен въздух. Почувствах се по-добре и в крайна сметка вероятно нямаше да припадна.
Докато минавах край Гренвил, му казах за трети път:
– Съжалявам. Извинете ме. Лека нощ.
Наведох се да го целуна и ги оставих. Моли затвори вратата зад нас и се качи по стълбите с мен. Помогна ми да се съблека и да си легна, а аз заспах още преди тя да изключи светлината.
***
Спах четиринайсет часа и се събудих в десет. Не се бях успивала толкова от години. Зад прозореца небето беше синьо и студената ярка северна светлина се отразяваше по скосените белосани стени на стаята ми. Станах, взех си халата и отидох да потърся банята. Облякох се и се почувствах чудесно, само дето малко ми премаляваше от срам за предната вечер. Надявах се да не са си помислили, че съм се напила.
Най-накрая намерих Моли долу, в едно малко килерче, да сади пурпурни и розови иглики в една саксия.
– Как спа? – попита тя веднага.
– Като умряла. Съжалявам за снощи.
– Скъпа, ти беше преуморена. Аз съжалявам, че не го осъзнах по-рано. Искаш ли да закусиш нещо?
– Само кафе.
Тя ме заведе в кухнята и стопли кафето, докато аз препичах няколко филийки.
– Къде са всички? – попитах я.
– Елиът е в гаража си, разбира се, а Петифър отиде с колата до Форбърн да купи някои неща за Гренвил.
– Какво да правя аз? Сигурно има нещо, с което да ти помогна.
– Ами…
Тя се замисли. Погледнах я. Тази сутрин носеше кашмирен пуловер в цвят на карамел и тясна вълнена пола. Безупречен грим, всяко косъмче на косата на мястото си, тя изглеждаше почти нечовешки спретната.
– Можеш да ме отмениш и да отидеш до Порткерис, за да купиш риба. Собственикът на рибарския магазин звънна да каже, че има малко камбала и си мисля, че ще е добре да я приготвя за вечеря. Можеш да вземеш моята малка кола. Можеш ли да шофираш?
– Да, но не бих ли могла вървя до долу? Обичам да ходя пеша, а утрото е толкова хубаво.
– Разбира се, щом искаш. Можеш да минеш напряко през нивите, покрай голямата скала. Сетих се! – Тя изведнъж сякаш бе осенена от вдъхновение. – Вземи Андреа със себе си, тя ще ти покаже пътя и рибарския магазин. Освен това момичето изобщо не се движи и една разходка ще й се отрази добре.
Звучеше така, сякаш Андреа е мързеливо куче. Не се зарадвах особено на идеята да бъда в нейната компания цялата сутрин, но съчувствах на Моли, защото бе обременена с това неприятно момиче и затова се съгласих. Когато привърших със закуската, отидох да потърся Андреа, която Моли за последно бе видяла на терасата.
Намерих я увита в одеяло, изтегната на дълъг шезлонг, поставен на едно слънчево петно, взирайки се сърдито в гледката пред нея, като болен от морска болест пасажер на пътнически лайнер.
– Искаш ли да се разходиш с мен до Порткерис? – попитах я аз.
Тя ме фиксира с опулените си очи.
– Защо?
– Защото Моли ме помоли да отида да взема малко риба, а аз не знам къде е рибарският магазин. Освен това утрото е прекрасно и тя мисли, че ние можем да се разходим покрай скалите.
Андреа обмисли предложението ми, каза „добре”, разопакова се от одеялото и стана. Носеше мръсните си джинси от вчера и огромен черно-бял пуловер, който стигаше до под тесния й ханш. Отидохме в кухнята, за да вземем кошница, и тръгнахме по пътя от терасата по наклонената градина надолу към морето.