В края на градината имаше каменни стъпала, които водеха до върха на една ниска стена, и Андреа ги изкачи пред мен, но спря, защото аз поисках да разгледам ателието от този ъгъл. Беше, както каза Джос, затворено, със заковани капаци на прозорците и някак запуснато и сиротно. А огромният прозорец, гледащ на север, бе скрит от плътно дръпнати завеси и нямаше никаква пролука, която да даде възможност на някой случаен любопитен минувач да надзърне.
Андреа застана на стената, а погледът й следваше моя.
– Той вече изобщо не рисува – каза ми тя.
– Знам.
– Не мога да проумея защо. Нищо му няма.
Тя скочи от стената, косата й се развя и изчезна. Погледнах за последно към ателието, после я последвах и ние поехме по отъпкан път, който водеше през малки ниви с неправилна форма, прекосихме през някакви високи до кръста храсти и излязохме на пътечката, която минаваше край скалите.
Тя явно беше любимо място за разходка на посетителите на Порткерис, защото имаше пейки, поставени в сенчести места с хубави гледки, кошчета за боклук и табелки, предупреждаващи хората да не се доближават до ръба на канарата, тъй като има опасност да се срути.
Андреа веднага отиде до самия ръб и надникна. Около нея кръжаха и пищяха гларуси, вятърът развяваше косата й и издуваше провисналия й пуловер, а отдолу се чуваше далечният грохот на прибоя по скалите. Тя разпери широко ръце и леко се олюля, сякаш щеше да литне над ръба, но като видя, че не ме е грижа дали ще извърши самоубийство или не, се върна на пътеката и двете продължихме в единична нишка, тя отпред, аз отзад.
Скоро градът се показа пред нас, с ниските сиви къщи, сгушени по протежението на залива или плъзнали нагоре по стръмния хълм чак до голото бърдо. Минахме през една порта и излязохме на истинския път. Сега можехме да вървим рамо до рамо.
Андреа стана по-приказлива.
– Майка ти е починала съвсем скоро, нали?
– Да.
– Леля Моли ми е разказвала за нея. Каза, че е била курва.
Напънах се да остана спокойна. Щеше да бъде незабавна победа за Андреа, ако реагирах по друг начин.
– Тя всъщност не я познава. Не са се виждали от години.
– А курва ли беше?
– Не.
– Моли разправя, че е живяла с разни мъже.
Осъзнах, че Андреа не просто се опитва да ме ухапе, а е истински любопитна и даже леко завижда.
– Тя беше блестяща – казах аз, – много красива и забавна, и мъжете лесно се влюбваха в нея.
Тя прие това.
– Ти къде живееш?
– В Лондон. Имам малък апартамент там.
– Сама ли живееш или с някого?
– Не, живея сама.
– Ходиш ли по купони?
– Да, ако някой ме покани и ако искам да отида.
– Работиш ли? Имаш ли работа?
– Да. В една книжарница.
– Господи, колко тъпо.
– На мен ми харесва.
– Къде се запозна с Джос?
Е, помислих си, стигнахме до същността на нещата, но лицето й беше безизразно.
– Запознахме се в Лондон… той ми поправи един стол.
– Харесваш ли го?
– Не го познавам достатъчно, за да не го харесвам.
– Елиът го мрази. А също и леля Моли.
– Защо?
– Защото не им харесва да се размотава през цялото време в къщата. И се отнасят с него така, сякаш той трябва да ги нарича сър или мадам, а той, разбира се, не го прави. А Джос си разговаря с Гренвил и го разсмива. Чувала съм ги как си говорят.
Представих си я как се промъква до вратата, за да подслушва на ключалката.
– Хубаво е, че разсмива стария човек.
– Веднъж двамата с Елиът имаха ужасен скандал. Беше за някаква кола, която Елиът продал на приятел на Джос, а Джос каза, че тя не става за нищо и Елиът го нарече нагло, досадно копеле, което си вре носа навсякъде.
– И това ли чу?
– Нямаше как да не ги чуя. Бях в тоалетната, прозорецът беше отворен и те бяха навън, на чакълената алея пред входната врата.
– От колко време си тук, в Боскарва?
Питах от любопитство, за да разбера колко дълго й е отнело да изрови тези скелети от семейния гардероб.
– Две седмици. Струват ми се като шест месеца.
– А аз мислех, че ще ти е приятно да си тук.
– За Бога! Аз не съм дете. Какво се очаква да правя? Да взема кофичка и лопатка и да си играя на пясъка на брега?
– С какво се занимаваш в Лондон?
Тя ритна едно камъче с огромна злост, изливайки омразата си към целия Корнуол.
– Бях в художествено училище, но родителите ми не одобряваха – гласът й се изви в превзета деликатност, – приятелите ми. И затова ме взеха от там и ме изпратиха тук.
– Но ти не можеш да останеш тук вечно. Какво ще правиш, когато се върнеш?