– Това зависи от тях, нали?
Почувствах лек пристъп на жал към родителите й, макар и да бяха възпитали такова противно дете.
– Имам предвид, има ли нещо, което искаш да правиш?
– Да, просто да се махна, да бъда самостоятелна, да живея както си искам. Данъс, момчето, с което ходя – той е страхотен, наистина, – има приятел с грънчарско ателие на остров Скай, и искаше да отида да му помагам. Звучи супер, разбираш ли, да живееш в нещо като комуна… и да се отървеш веднъж завинаги от всички… но моята гадна майка се намеси брутално и провали всичко.
– Къде е Данъс сега?
– О, замина за Скай.
– Пише ли ти, за да ти разказва за там?
Тя тръсна глава, заигра се кичур от косата си, без да отговаря на погледа ми.
– Да, всъщност, пише дълги писма. Купища. Все още иска да отида там и аз ще отида, само веднъж да стана на осемнайсет. Тогава те няма да могат повече да ме спират.
– Защо просто не се върнеш в художественото училище, да получиш известна квалификация… това ще ти даде време.
Тя се обърна към мен.
– Знаеш ли какво? Говориш като всички тях. На колко години си? Звучиш като някой, дето е с единия крак в гроба.
– Шантаво е да унищожиш живота си, още преди да е започнал.
– Това е моят живот, не твоят.
– Да, не е моят живот.
***
След тази глупава караница продължихме да вървим през града в мълчание, а после Андреа проговори отново, за да каже:
– Това е рибарският магазин! – И махна с ръка по посока към него.
– Благодаря ти.
Отидох да взема камбалата, но тя остана нарочно навън, на облите калдъръмени камъни. Когато излязох, беше изчезнала, но в следващия момент се появи от вестникарския магазин в съседната врата, откъдето си беше купила някакво сензационно списание със заглавие „Истински секс”.
– Ще се връщаме ли? – попитах я аз. – Или искаш да си купиш още нещо.
– Аз не мога да си купувам нищо. Нямам никакви пари. Само няколко пенса.
Изведнъж, съвсем нерационално, изпитах съжаление към нея.
– Ще те почерпя чаша кафе, ако искаш.
Тя ме погледна с внезапна радост, сякаш щеше да приеме с удоволствие моето предложение, но вместо това каза:
– Хайде да отидем да видим Джос!
Хвана ме неподготвена.
– Защо искаш да отидем да видим Джос?
– Аз просто го правя. Често ходя да го навестявам, когато слизам в града. Той винаги се радва да ме види. Накара ме да му обещая, че винаги когато съм тук, ще се отбивам при него.
– Откъде знаеш, че ще е там?
– Ами, ако не е в Боскарва, трябва да бъде в магазина си. Била ли си там? Направо е супер, има страхотна бърлога на горния етаж, досущ като излязла от списание е, с легло, което прилича на диван, с купища възглавници и открита камина. А през нощта… – Гласът й стана мечтателен. – Всичко е интимно и някак тайнствено и няма нищо друго освен светлината на огъня.
Опитах се да не зяпна.
– Искаш да кажеш… ти и Джос…
Тя сви рамене и тръсна коса.
– Един-два пъти, но никой не знае. Ох, не разбирам защо го споделих с теб! Но ти няма да кажеш на другите, нали?
– Но те… Моли… не задава ли въпроси?
– О, аз й казвам, че ходя на кино. Тя явно няма нищо против да ходя на кино. Хайде, ела да отидем да видим Джос.
Но след това откровение нищо не можеше да ме накара да доближа до магазина на Джос.
– Джос сигурно ще работи – казах аз, – и вероятно няма да иска да го прекъсваме. А и така или иначе, вече нямаме време. Пък и аз не искам да ходя.
– Но ти каза, че има време за кафе. Защо нямаш време за Джос?
– Андреа, казах ти, не искам да ходя там.
Тя започна да се усмихва.
– Мислех, че харесваш Джос.
– Не в това е въпросът. Той няма да иска да му се мотаем в краката.
– Имаш предвид мен?
– Имам предвид нас. – Започвах да се отчайвам.
– На него винаги му е приятно да ме вижда. Знам, че е така.
– Да. Сигурна съм – казах аз любезно. – А сега, хайде да се връщаме в Боскарва.
Напомних си, че от самото начало не бях харесала Джос. Въпреки загрижеността му и дружеското му отношение той винаги оставяше у мен някакво странно усещане за безпокойство, сякаш някой се промъкваше зад гърба ми. Вчера бях започнала да забравям тази първоначална антипатия, дори го харесах, но след това, което Андреа сподели, не беше трудно да възродя недоверието си в него. Той изглеждаше прекалено добре, беше прекалено чаровен. Андреа можеше и да е лъжкиня, но не беше глупачка – тя бе характеризирала цялата фамилия с обезпокоителна акуратност и дори и да имаше и зрънце истина в това, което каза за Джос, аз не исках да бъда част от него.
Ако го познавах по-добре и ако го харесвах повече, щях да го дръпна настрани и да го попитам за казаното от нея. Но това нямаше значение за мен. А и си имах други неща, за които да мисля.