– Има ли много негови картини в тази къща?
– Не, не чак толкова много. Има един рибарски кораб над камината в трапезарията, и няколко горе в коридорите. Има три или четири в кабинета му и две в стаята, в която спи госпожа Роджър.
– А онази, в хола?
– О, да, и тази, разбира се. „Дама с роза”.
– Коя е тя?
Той не отговори. Вероятно бе много зает със среброто, търкаше дръжката на някаква вилица, сякаш беше твърдо решен да изтрие релефните й мотиви.
– Коя е тя? Момичето на картината?
– О – каза Петифър. – Това е София.
София. Откакто майка ми мимоходом бе споменала името й, аз исках да науча нещо за София и сега Петифър изрече нейното име сякаш беше най-естественото нещо на света.
– Тя беше едно момиче, което позираше като модел на Командира. Мисля, че за първи път е работила за него в Лондон, когато е бил студент, а после идваше тук през летните месеци, настаняваше се на квартира в Порткерис и работеше за всеки художник, който бе в състояние да й плати.
– Красива ли беше?
– Не и по моите представи за красота. Но много весела и енергична, а каква бърборана беше само! Тя беше ирландка, от графство Корк.
– А баба ми какво мислеше за София?
– Техните пътища никога не се пресичаха, но нямаше и причина. Какви социални отношения, например, би имала вашата баба с месаря или с фризьорката си?
– Значи София никога не е идвала в Боскарва?
– О, напротив, идваше и си отиваше. Тя стоеше долу, в ателието, с Командира и понякога той се уморяваше или му дотягаше от нея и приключваше с работата за деня. Тогава тя идваше през градината до задната врата и викаше: „Има ли шанс за чашка чай?” И заради София госпожа Петифър винаги държеше чайник на котлона.
– Тя е гадаела бъдещето по чайни листенца.
– Кой ви каза това?
– Майка ми.
– Така е, правеше го. И ни казваше, че ще ни се случат прекрасни неща. Разбира се, те не се случваха, но беше забавно да я слушаш. Двете с майка ви бяха големи приятелки. София я водеше на брега и госпожа Петифър им опаковаше храна за пикник. А ако времето беше бурно, ходеха на дълги разходки нагоре, чак до бърдото.
– Но какво е правела баба ми през цялото това време?
– О, играеше бридж или маджонг през повечето следобеди. Тя имаше отбран кръг приятели. Беше доста мила дама, но не се интересуваше много-много от децата си. Може би, ако се интересуваше от Лиса, двете щяха да имат повече общи неща помежду си, когато тя израстваше, и вероятно майка ви нямаше да избяга така, разбивайки сърцата на всички ни.
– Какво се случи със София?
– Ами, върна се в Лондон, ожени се и роди бебе. После, през 1942 година, е била убита в Блиц. Бебето е било в провинцията, а съпругът й – в чужбина, но София останала в Лондон, защото работела в една болница там. Научихме, че е загинала много след като това се бе случило. Госпожа Петифър и аз имахме чувството, че светлината си е отишла от нашия живот.
– А дядо ми?
– И той съжаляваше, разбира се. Но не я бе виждал с години. Тя беше просто едно момиче, което някога бе работило за него.
– А има ли други нейни картини?
– Има портрети на София в провинциални галерии по доста места в страната. Има и една в галерията в Порткерис, ако искате, може да отидете и да я видите. И двете в стаята на госпожа Роджър.
– Може ли да отидем да ги видя сега? – Петифър изглеждаше изненадан от нетърпението ми, сякаш бях предложила нещо неприлично. – Мисля, че госпожа Бейлис няма да има нищо против, нали?
– О, не, разбира се. Не виждам защо да не… Хайде елате.
Той се изправи тежко на крака и аз го последвах нагоре по стълбите, по коридора на първия етаж, до спалнята над хола, която бе голяма и обзаведена в много женствен стил, със старинни викториански мебели и килим в пастелни розови и кремави тонове. Моли я беше оставила в досадно спретнат вид. Две малки маслени платна висяха едно до друго между прозорците, едната с кестен и момиче, легнало в сянката му, а другата на същото момиче, простиращо пране на едно въже във ветровит ден. Те бяха просто ескизи и аз се почувствах разочарована.
– Все още не знам как изглежда София.
Петифър тъкмо щеше да ми отговори, когато от дълбините на къщата прозвуча звънец. Той вирна глава, като ослушващо се куче.
– Това е Командира, чул ни е да си говорим през стената. Извинете ме за момент.
Излязох след него от стаята на Моли и затворих вратата зад себе си. Той отиде по коридора и отвори една врата и аз чух гласа на Гренвил.
– Какво си мърморите вие двамата там?
– Точно показвах на Ребека двете картини в стаята на госпожа Роджър…
– Ребека там ли е? Кажи й да влезе.