Аз влязох и минах покрай Петифър. Гренвил не беше в леглото, а седеше в дълбоко кресло, с крак, подпрян на една табуретка. Беше облечен, но на коленете му имаше одеяло, а стаята се развеселяваше от припламването на огъня. Всичко беше много чисто, спретнато, в отлично състояние и миришеше на неговия фин одеколон, който бе сложил на косата си.
– Мислех, че си в леглото – казах аз.
– Петифър ме вдигна още след обяда. Дотяга ми да лежа така скован в леглото по цял ден. За какво си говорехте?
– Петифър ми показваше някои от твоите картини.
– Предполагам, че ги мислиш за много старомодни. Но да знаеш, че тези млади художници сега се връщат към реализма. Знаех, че и това ще дойде. Ти трябва да имаш една от моите картини. Има доста в ателието, които така и не бяха сортирани. Затворих помещението преди десет години и никога не съм стъпвал там отново. Петифър, къде е ключът?
– Прибран на сигурно място, сър.
– Трябва да вземеш ключа от Петифър, да отидеш там и да се поровиш, виж дали има нещо, което ще ти хареса. Имаш ли къде да я закачиш?
– Имам апартамент в Лондон. Наистина се нуждае от картина.
– Мислех си за нещо друго, докато си седях тук. Онези фигурки от нефрит в шкафа долу. Донесох ги от Китай преди години и ги подарих на Лиса. Сега те принадлежат на теб. И огледалото, което нейната баба й остави – къде е, Петифър?
– В дневната, сър.
– Е, трябва да го свалим и да го почистим. Дали би го искала?
– Да, разбира се, че го искам.
Почувствах огромно облекчение. Чудех се как да повдигна въпроса за вещите на майка ми, а сега, без никакво подтикване, Гренвил го бе направил. Поколебах се малко и продължих, докато желязото бе още горещо.
– Имала е и едно девънпортско бюро.
– Хм? – Той ме фиксира със суровия си поглед. – Откъде знаеш?
– Мама ми каза за нефрита и огледалото и спомена, че е имала едно девънпортско бюро. – Той продължи да се взира все така сурово в мен. Изведнъж ми се прииска да не бях казвала нищо. – Не, няма значение, просто, ако никой друг не го иска… Ако не се използва…
– Петифър, ти помниш ли това бюро?
– Да, сър, спомних си го, сега, като го спомена. Беше горе в таванската спалня, но не си спомням да съм го виждал напоследък.
– Добре, потърси го като имаш време, добри човече. И сложи още една цепеница в огъня… – Петифър го направи. Гренвил го гледаше, после каза изведнъж: – Къде са всички? Къщата е тиха. Чува се само звукът на дъжда.
– Госпожа Роджър отиде на бридж парти. Мисля, че Андреа е в стаята си.
– Какво ще кажеш за чаша чай? – смигна ми Гренвил. – Искаш чашка чай, нали? Нямахме възможност да се опознаем. Или ти се катурваш по време на вечерята, или аз съм твърде стар и немощен, за да стана от леглото. Каква чудесна двойка сме, а?
– Бих пийнала чай с теб.
– Петифър ще ни го донесе.
– Не – казах аз. – Аз ще го донеса. Петифър е накрак през целия ден и все щъка надолу-нагоре. Нека му дадем почивка.
В погледа на Гренвил грейна весела искрица.
– Добре. Ти ще го донесеш и нека да има и хубава голяма чиния с горещи препечени филийки с масло.
***
Искаше ми се, отново и отново, да не бях повдигала темата за девънпортското бюро. Защото то не можа да се намери. Докато Гренвил и аз си пиехме чая и хапвахме тостове, Петифър започна да го търси. До момента, в който дойде да отнесе подноса, бе преровил къщата, но бюрото го нямаше никъде.
Гренвил не можеше да повярва.
– Сигурно си го пропуснал. Очите ти остаряват също като моите.
– Едва ли бих могъл да не видя бюро.
– Вероятно – казах аз, опитвайки се да помогна, – е било изпратено да се ремонтира някъде или нещо подобно…
И двамата ме изгледаха така, сякаш мислеха, че съм доста глуповата, и аз бързо млъкнах.
– А би ли могло да е в ателието? – попита Петифър.
– Какво бих правил с това бюро в ателието? Аз рисувах там, не съм писал писма. Нямаше да ми е нужно някакво бюро да задръства мястото… – Гренвил започваше сериозно да се ядосва.
Аз се изправих.
– О, все ще се появи – казах с най-добрия си успокояващ глас, на който бях способна, и вдигнах чаения поднос, за да го отнеса долу. В кухнята към мен се присъедини Петифър, разстроен от това, което се бе случило.
– Не е хубаво за Командира да се разстройва за каквото и да е… а сега той ще тръгне след това като териер след плъх.
– Вината е моя. Не знам защо изобщо го споменах.
– Но аз го помня. Просто не мога да си спомня кога го видях за последно. – Аз започнах да мия чашите и чинийките, а Петифър взе една кърпа, за да ги подсушава.. – А има и още нещо. Един стол Чипъндейл, който вървеше с бюрото… макар да не си пасваха, столът винаги седеше пред това бюро. Седалката му беше тапицирана с нещо като гоблен, доста прокъсан, с птици и цветя. Е, и той също е изчезнал… но аз няма да кажа на Командира, нито пък вие.