Обещах да не казвам.
– Във всеки случай – казах аз, – това няма значение за мен.
– Но има значение за Командира. Може и да е артистична натура, но има памет като на слон и съвсем не я е загубил. – И добави мрачно: – Понякога ми се иска да беше.
***
Тази вечер, когато слязох долу, отново се бях преоблякла в кафявия кафтан със сребристата бродерия. Заварих Елиът в хола сам, с изключение на неизбежния му компаньон кучето.
Той седеше до огъня с питие и вечерен вестник, а Руфъс се бе изтегнал като някаква прекрасна кожа на килимчето пред камината. Двамата изглеждаха лика-прилика, осветени от светлината на лампата, но моята поява наруши мирната сцена и Елиът се изправи и пусна вестника зад себе си на седалката на стола си.
– Ребека, как си?
– Много добре.
– Уплаших се да не си се разболяла миналата нощ.
– Не, просто бях уморена. Спах до десет часа.
– Мама ми каза. Искаш ли питие?
Приех и той ми наля малко шери, а аз отидох до камината, приклекнах и погалих ушите на кучето.
Елиът ми донесе питието.
– Навсякъде ли ходи с теб? – попитах го аз.
– Да, навсякъде. До гаража, в офиса, на обяд, в кръчмата, навсякъде, където се случи да отида. Той е доста известно куче в тази част на света.
Седнах на килимчето пред камината, а Елиът отново се настани в стола си и вдигна чашата си.
– Утре трябва да отида до Фелмът, за да се срещна с един човек за някаква кола. Чудя се дали няма да искаш да дойдеш с мен, да разгледаш малко околността. Блазни ли те тази идея?
Изненадах се от удоволствието, което изпитах от тази покана.
– С радост бих дошла.
– Няма да е кой знае колко вълнуващо. Но вероятно ще можеш да се забавляваш за час-два, докато аз се занимавам с бизнес, а после ще спрем в едно малко заведение, което е на път към къщи. Харесваш ли стриди?
– Да.
– Добре, аз също. А после ще наминем към Хай Крос и ти ще видиш къде сме живели аз и майка ми.
– Майка ти ми разказа за къщата ви. Изглежда е очарователна.
– По-добре от този мавзолей.
– О, Елиът, не е мавзолей.
– Никога не е била нещо повече от една викторианска реликва.
Преди да успея да възразя, при нас дойде Гренвил. Поне го чухме да идва, стъпка по стъпка, надолу по стълбището. Доловихме разговора му с Петифър, високият глас и ниското боботене. Чухме ги как влизат в салона, чухме и потрепването на бастуна на Гренвил по полирания паркет.
Елиът направи лека гримаса и отиде да отвори вратата. Гренвил влезе, като нос на някакъв огромен, неразрушим кораб.
– Всичко е наред, Петифър, вече мога да се оправя.
Аз станах от килимчето пред камината, с желанието да помогна да избутаме напред стола, който бе използвал предната вечер, но това изглежда го вбеси. Очевидно не беше в най-доброто си настроение.
– За Бога, момиче, спри да се суетиш наоколо. Или си мислиш, че искам седна в огъня и да изгоря целия там.
– Какво ще кажеш за едно питие? – попита го Елиът.
– Ще пия уиски.
Елиът изглеждаше изненадан.
– Уиски?
– Да, уиски. Знам какво казва онзи глупак докторът, но тази вечер ще пия уиски.
Елиът не каза нищо, просто кимна примирено с глава и отиде да му налее уиски. Междувременно Гренвил бе седнал на стола си.
– Елиът, виждал ли си наоколо онова девънпортско бюро? – попита той и сърцето ми падна в петите.
– О, Гренвил, не започвай отново – помолих го аз.
– Какво значи да не започвам отново? Ние трябва да намерим това проклето нещо. Току-що казах на Петифър да го търси, докато го намери.
Елиът се върна с чашата уиски. Дръпна масичката и я постави на нея, за да може Гренвил да я достигне.
– Какво девънпортско бюро? – търпеливо попита той.
– Малко девънпортско бюро, което беше в една от спалните. Принадлежеше на Лиса, а сега принадлежи на Ребека. Тя го иска. Има апартамент в Лондон и иска да го сложи там. А Петифър не можа да го намери, казва, че е преровил къщата от горе до долу, но не е могъл да го открие. Ти не си ли го виждал?
– Никога не ми е попадало пред очите. Дори не знам какво е девънпортско бюро.
– Малко бюро. Има чекмеджета отстрани. С кожа на капака. Сигурен съм, че са голяма рядкост сега. Струват много пари.
– Петифър вероятно го е сложил някъде и е забравил.
– Петифър не забравя нищо.
– Ами може би госпожа Петифър е направила нещо с него и е забравила да му каже.
– Вече казах, той не забравя нищо.
В този момент към нас се присъедини Моли, която се появи, усмихвайки се решително, сякаш бе чула ядосания глас, надигащ се зад вратата, и бе готова да разлее олио по развълнуваните води и да успокои духовете.