Тя беше пребледняла от гняв заради Елиът – малка тигрица, помислих си, бореща се за своето малко, и си спомних лошото мнение на майка ми за начина, по който тя бе обсебвала и глезила малкия Елиът. Вероятно нито един от двамата не бе надраснал този навик.
За да сменя темата, аз й казах за поканата от Елиът за следващия ден.
– Той каза, че ще ме заведе в Хай Крос на път към къщи.
Моли се отклони, но само за момент.
– Трябва да отидеш и да видиш къщата, Елиът има ключ. Почти всяка седмица ходя, за да се уверя, че всичко е наред, но наистина бях много депресирана, когато напуснах прекрасната си къщичка и дойдох в това мрачно място… – После се засмя кисело на себе си. – Това ме срази, наистина. Трябва да се стегна. Но наистина ще бъда доволна, когато всичко това приключи.
Когато всичко това приключи. Това означаваше, когато Гренвил най-накрая умре. Не исках да мисля, че той ще умре, не повече, отколкото исках да мисля, че Джос се съвкупява с Андреа и или че Джос си е взел девънпортското бюро и стола Чипъндейл, натоварил ги е в пикапа си и ги е продал на първия търговец, който му е предложил добра цена.
Какво знаеш ти за Джос? Кой от нас знае нещо за него?
Аз лично не исках да узнавам нищо. Въртях се в леглото, блъсках с юмруци по възглавниците и чаках, без много надежда, да заспя.
През нощта валеше, но утрото беше спокойно и ясно, небето – бледосиньо, измито от дъжда, всичко беше мокро и блестеше прозрачно в студената пролетна светлина. Показах се от прозореца и усетих аромата на влага, мъх, плесен и сладост. Морето беше равно и синьо като чаршаф от коприна, гларусите се рееха мързеливо над ръба на скалата, една лодка излизаше от пристанището, насочвайки се към далечните рибни находища, а въздухът бе толкова спокоен и тих, че можех да чуя двигателя й.
Настроението ми се повиши. Вчерашният ден беше зад гърба ми, днешният щеше да бъде по-добър. Радвах се, че ще изляза от къщата, далеч от укорните погледи на Моли и от дразнещото присъствие на Андреа. Изкъпах се, облякох се и слязох долу. Открих Елиът в трапезарията, да си хапва бекон и яйца и изглеждаше – благодарна бях да го видя, – весел.
Той погледна над сутрешния вестник.
– Чудех се – каза, – дали да не дойда да те събудя. Помислих, че може би си забравила.
– Не, не съм забравила.
– Ние сме първите тук долу. С малко късмет ще бъдем извън къщата преди да се появи някой друг. – Той се усмихна унило, като разкайващо се момченце. – Последното нещо, което искам в такава прекрасна сутрин, са обвинения.
– Вината беше моя, че споменах това тъпо бюро. Извиних се и на майка ти снощи – казах му аз, докато си наливах кафе.
– Всичко ще отшуми – въздъхна Елиът. – Винаги има такива малки различия в мненията. Само съжалявам, че и ти беше замесена.
Тръгнахме веднага след като закусихме. Изпитах великолепно чувство на облекчение – да бъда в колата му, с Руфъс, кацнал на задната седалка, сякаш бягахме. Колата ръмжеше по хълма и ни отнасяше далеч от Боскарва. Мокрият път беше синкав от отразяващото се небе, а въздухът ухаеше на иглики. Докато се изкачвахме нагоре, гледката се разпростря пред нас – имаше хълмове, покрити с древни каменни купчини и изправени отвесно камъни, затънтени селца, сгушени в гънките на внезапно появяващи се долини, където се стичаха малки поточета и столетни дъбове и брястове се издигаха на гроздове до тесни, гърбави мостове.
Но аз знаех, че няма да можем да се насладим на нашия ден заедно и че няма да бъдем напълно спокойни, докато не се изясним.
– Знам, че всичко ще отшуми и вероятно това не е важно, но бих искала да поговорим за снощи – казах аз.
Той се усмихна, поглеждайки косо.
– Какво можем да си кажем?
– Просто онова, което Гренвил каза – че има и друг внук. Той нямаше предвид това. Знам, че не го мислеше.
– Не, вероятно не го мисли. Вероятно просто се опитва да ни настрои един срещу друг, като двойка кучета.
– Той никога няма да ми остави Боскарва. Никога, дори и за хиляда години. Той дори не ме познава. Аз току-що се появих в живота му.
– Ребека, не го мисли. Не се притеснявай. Аз лично не смятам да се тревожа.
– И в крайна сметка, ако тя ще бъде твоя един ден, не виждам защо да не започнеш да мислиш какво ще правиш с нея.
– Имаш предвид Ърнест Педлоу? Какви клюкари са тези старци, разнасят разни приказки и плетат интриги. Ако не е банковият мениджър, ще е госпожа Томас, ако не е госпожа Томас, ще е Петифър.
Опитах се да звуча нехайно.
– Ще продадеш ли земята?
– Ако го направя, вероятно ще мога да си позволя да живея в Боскарва. Време е да започна да живея сам.