– Но… – Стараех се да подбирам думите си много внимателно. – Но няма ли да… се развали доста… имам предвид, с тези редици от малки къщи на господин Педлоу край нея?
Елиът се разсмя.
– Схванала си ситуацията абсолютно погрешно. Това няма да бъде такъв жилищен комплекс, като онзи на върха на хълма. Ще бъде нещо от висок клас, с терени от по два акра с много високи технически характеристики, съответстващи на стила и цената на къщите, построени на тях. Никакво рязане на дървета, никакво спестяване на удобства. Ще бъдат скъпи къщи за скъпи хора и няма да са много на брой. Как ти звучи това?
– Казал ли си това на Гренвил?
– Той не ми позволи. Не иска да ме изслуша. Не се интересува и това е.
– Но сигурно, ако му обясниш…
– Опитвал съм се да му обяснявам разни неща през целия си живот и никога не съм стигнал доникъде. А сега, има ли нещо друго, което да искаш да обсъдим?
Замислих се. Определено не исках да обсъждам Джос.
– Не – отговорих му.
– В такъв случай дали да не забравим за снощната вечер и да започнем да се радваме на живота?
Това ми се стори добра идея. Усмихнахме се един на друг.
– Добре – казах аз накрая.
Прекосихме един мост и излязохме на стръмен хълм. Елиът сръчно превключи на по-ниска предавка с един старомоден скоростен лост. Колата запърпори по страховития склон, чийто висок, изящен връх сякаш пробождаше небето.
Стигнахме до Фелмът около десет часа. Докато Елиът се занимаваше със сделката, аз бях свободна да разгледам малкото градче. Обърнато на юг, заслонено от северния вятър, с градини вече пълни с камелии и ароматни диви люлякови храсти, то ми напомни за средиземноморско пристанище, и тази илюзия се усили от синевата на морето в този пръв пролетен ден и от високите мачти на яхтите, които лежаха на котва в бухтата.
Усетих някакъв подтик да пазарувам. Купих фрезии за Моли, гъсто окичени с пъпки по стъблата, завити във влажен мъх, за да не повехнат, преди да стигнат до дома, кутия пури за Гренвил, бутилка шери за Петифър и плоча за Андреа. На корицата имаше снимка на група травестити с блестящи клепачи. Стори ми се точно по нейния вкус. А за Елиът? Бях забелязала, че каишката на часовника му е изтъняла и износена. Намерих тясна каишка от тъмна крокодилска кожа, много скъпа, точно за Елиът. После купих паста за зъби за себе си, защото ми трябваше. А за Джос… Нищо за Джос.
Елиът ме взе, както се бяхме уговорили, от фоайето на големия хотел в средата на града. Караше много бързо и скоро излязохме от града, минахме през Труро, после по тесни пътища и покрай гористи заливчета, докато стигнахме до едно селце на име Сейнт Ендън, с бели вили, палмови дървета и градини, пълни с цветя. Пътят извиваше към залива, в края на който имаше малко заведение, точно до ръба на водата, а повишените води от прилива се плискаха в стената под терасата. На покрива бяха накацали чайки, очите им бяха блестящи и приятелски, за разлика от лакомите, диви гларуси в Боскарва.
Седнахме на слънце, поръчахме си шери и аз дадох на Елиът подаръка. Той изглеждаше извънредно радостен, свали старата си каишка, веднага сложи новата, от блестящата кожа, и нагласи малките винтчета с острието на джобното си ножче.
– Как се сети да ми подариш това?
– Забелязах, че старата ти каишка е износена. Помислих, че има вероятност да си загубиш часовника.
Той се облегна назад в стола си и ме загледа през масата.
Беше толкова топло, че аз си свалих пуловера и запретнах ръкавите на памучната си риза.
– На всички ли купи подаръци?
Смутих се леко.
– Да.
– Видях, че имаш доста пакети. Винаги ли купуваш подаръци на хората?
– Хубаво е да имаш хора, на които да купуваш подаръци.
– Имаш ли си някой в Лондон?
– Всъщност не.
– Никой специален?
– Никога не е имало някой специален.
– Не мога да повярвам.
– Вярно е.
Не можех да разбера защо му се доверявам така. Може би имаше нещо общо с топлия ден, който ме изненада със своята благодат и обели защитната ми обвивка? Може би беше шерито? Може би беше просто интимността на двама души, които бяха оцелели от ужасната буря на скандала, който се разрази предната вечер? Каквато и да бе причината, този ден ми беше лесно да говоря с Елиът.
– Защо е така? – попита той.
– Не знам. Може би има нещо общо с начина, по който съм израснала… Майка ми живееше ту с един, ту с друг мъж, и аз също живеех с тях. А това неизбежно разрушава прекрасната илюзия за романтична любов.
Разсмяхме се.
– Би могло да е хубаво – каза Елиът, – но би могло да е и лошо. Но ти не би трябвало да се затваряш напълно. Иначе никой няма да може да се доближи до теб.