– Добре съм си така.
– Ще се върнеш ли в Лондон?
– Да.
– Скоро ли?
– Вероятно.
– Защо не поостанеш за малко?
– Не искам да злоупотребявам с гостоприемството ви.
– Не говори глупости! А и ние двамата почти не сме разговаряли. Но всъщност как можеш да се върнеш в Лондон и да оставиш всичко това? – Той направи жест, който обхващаше небето, слънцето, спокойствието, тишината, плисъка на водата, обещанията на идващата пролет.
– Мога, защото трябва. Имам работа и трябва да се върна към нея, и апартамент, който се нуждае от боядисване, и живот, който трябва да започна отново.
– Не може ли всичко това да почака?
– Не и до безкрайност.
– Няма причина да си тръгваш. – Аз не отговорих. – Освен – продължи той, – ако не си отвратена от това, което се случи снощи. – Усмихнах се и поклатих глава, защото си бяхме обещали да не го споменаваме отново. Той се облегна на масата, с брадичка на юмрука си. – Ако наистина искаш работа, можеш да си намериш и тук. Ако искаш апартамент, можеш да си наемеш един и тук.
– Защо да оставам? – Но бях поласкана от факта, че той така усилено ме убеждава.
– Защото ще бъде добре за Гренвил, за Моли и за мен. Защото всички ние искаме ти да останеш. Особено аз.
– О, Елиът…
– Вярно е. В теб има нещо много ведро и спокойно. Знаеш ли го? Забелязах го още първата вечер, когато те видях, дори преди да те познавам. Харесва ми формата на носа ти и звука на твоя смях, и начина, по който можеш в един миг да изглеждаш невероятно парцалива, като един прекрасен Гаврош, в джинси, с разбъркана коса, а после, в следващия миг, като принцеса, излязла от приказка, с плитката през рамо и с тази невероятна рокля, която носиш вечер. Чувствам, че мога да откривам нови неща за теб всеки ден. И именно заради това не искам да си заминаваш.
Чувствах, че не мога да възразя с нищо на тази реч. Бях трогната от нея, но също и смутена. И все пак беше много приятно да те харесват и да ти се възхищават и още по приятно да ти го казват.
Той започна да се смее.
– Лицето ти е такава картинка! Не знаеш накъде да погледнеш и се изчерви. Хайде, допий си питието и да влезем да хапнем стриди. Обещавам, че няма да ти правя повече никакви комплименти!
Наслаждавахме се на обяда си в малка зала с нисък таван, на маса, която се клатеше толкова много на неравния под, че Елиът трябваше да подпре един от краката й с нагъната хартийка. Ядохме стриди и пържоли с прясна зелена салата и изпихме бутилка вино. Изпихме кафето си отново на слънце, седяхме до ръба на стената на терасата и наблюдавахме как две боси момчета, загорели от слънцето, оправят такелажа на една малка лодка и отплават навътре в сините води на залива. Видяхме как раираното платно се изпълва с някакъв мистериозен, недоловим бриз, докато лодката се отдалечаваше от нас покрай върха на един горист нос. Елиът каза, че ако остана в Корнуол, ще наеме яхта и ще ме научи да плавам, щяхме да ходим да ловим скумрия в залива на Порткерис, а през лятото щеше да ми покаже всички малки заливчета и тайни местенца, които туристите не могат да открият.
Най-сетне стана време да вървим. Следобедът се проточи като дълга блестяща лента.Чувствах се сънена и преяла, докато пътувахме бавно към Хай Крос, по дългия път, който минаваше през затънтени селца и през вътрешността на провинцията.
Когато стигнахме до Хай Крос, видях, че градчето се намира на най-високата част на полуострова и гледаше в две посоки – на север към Атлантика и на юг към Ламанша. Все едно бяхме на обграден от морето остров, брулен от чистите ветрове. Гаражът на Елиът беше на малка уличка, малко назад от пътя, с павиран вътрешен двор, украсен с качета с цветя, а вътре, зад предната витрина на изложбената зала, имаше блестящи и доста специални коли. Всичко беше много ново и изглеждаше скъпо и безупречно поддържано. Зачудих се, докато преминавахме през вътрешния двор към залата, колко ли е инвестирал Елиът в този бизнес и защо е решил, че проектът му ще бъде жизнеспособен, при положение че е разположил такъв специализиран гараж на такова отдалечено от пътя място.
Той дръпна една от плъзгащите се стъклени врати встрани и ние влязохме вътре. Краката ни не вдигаха никакъв шум по настлания с гумирани постелки под.
– Защо си решил да отвориш гаража си точно тук, Елиът? Нямаше ли да е по-добре да е във Форбърн или Фелмът, или в Пензанс?
– Психологическа продажба, скъпа. Създай си добро име и хората ще идват от всички краища на света, за да си купят това, което имаш за продан. – И добави с обезоръжаваща прямота. – Освен това аз вече притежавах земята. Е, всъщност майка ми я притежаваше, което беше чудесен мотив да построя гаража тук.