– Всички тези коли за продан ли са?
– Да. Както виждаш, ние се концентрираме върху спортни коли и Континентал. Имахме едно ферари миналата седмица, но го продадохме преди два дни. Беше ударено, но имам един млад механик, който работи за мен, и когато свърши с ремонта, беше като ново.
Поставих ръката си на един блестящ жълт капак.
– Каква е тази?
– „Ланчия Загато”. А това тук е „Алфа Ромео Спайдър”, само на две години. Прекрасна кола.
– И „Дженсън Интерсептър” – казах аз, защото познавах тази марка.
– Ела да видиш работилницата.
Последвах го през още една плъзгаща се врата в задната част на изложбената зала и реших, че по-скоро това е моята представа за гараж. Тук бяха налице обичайното безредие на разглобени двигатели, бидони с масло, дълги кабели, висящи от тавана, голи крушки, стари гуми, шлосерски инструменти, работен тезгях.
Посред всичко това имаше фигура, наведена над свален двигател от скелета на някаква кола. Носеше метална маска, която му придаваше вид на чудовище, и работеше с оксижен, от който излизаше синкав пламък, а шумът му се заглушаваше от безкрайния рев на музиката от изненадващо малък транзистор, кацнал на една греда над него.
Не можех да отгатна дали ни видя като влязохме, но едва когато Елиът изключи радиото, той спря оксижена и се изправи, бутна назад маската си и откри лицето си. Видях слаб, тъмен млад мъж, омацан в масло, който имаше нужда да се избръсне, с дълга коса и остри, светли очи.
– Здрасти, Морис – каза Елиът.
– Здрасти.
– Това е Ребека Бейлис, тя живее при нас в Боскарва.
Морис извади цигара, погледна към мен и ми кимна.
– Здрасти – казах аз, искайки да проявя дружелюбност, но не получих отговор. Той запали цигарата, после пъхна луксозната си запалка обратно в джоба на омасления си комбинезон.
– Мислех, че ще дойдеш сутринта – каза той на Елиът.
– Споменах ти, че ще ходя във Фелмът.
– Извади ли късмет с нещо?
– Бентли от 1933-та.
– В какво състояние?
– Изглежда добре. Малко ръжда.
– Ще пръснем отгоре върху старата боя. Онзи ден имаше едни тип, искаше такава.
– Знам, заради това я купих. Но трябва да я натоварим на автовоз и да я докараме тук утре или вдругиден.
Те замълчаха. Морис отиде до транзистора и го включи отново, дори малко по-високо отпреди. Аз погледнах надолу, към бъркотията от части, с която бе работил, и накрая попитах Елиът каква е била тази кола първоначално.
– Ягуар ХЖ6, четири литра, от 1971 година, ако наистина искаш да знаеш. И ще бъде отново такава, когато Морис приключи с нея. И тази е претърпяла катастрофа.
Морис се върна и застана между нас.
– Какво точно правиш по нея? – попитах го аз.
– Изправям шасито и регулирам волана.
– А накладките на спирачките? – каза Елиът.
– Би могло да се направи с нови накладки, но аз поправих старите, за да е валидна гаранцията. И господин Кембак позвъни от Бирмингам.
Те започнаха да говорят за бизнес и аз се отдалечих, оглушена от шума на рока, върнах се в изложбената зала и излязох в предния двор, където чакаше Руфъс, с достойнство и търпение, седнал зад волана на колата на Елиът. Двамата поседяхме заедно, докато най-сетне Елиът се появи и се присъедини към нас.
– Извинявай, Ребека, но исках да се погрижа и за една друга работа. Морис е добър механик, но се изнервя, ако трябва да отговаря по телефона.
– Кой е господин Кембак? Някой друг клиент ли?
– Не, не точно. Той беше тук миналото лято на почивка. Има мотел и гараж, точно до Магистрала номер 6. Разполага с доста добра колекция от стари автомобили. Иска да създаде музей, нещо като страничен бизнес към търговията „бекон с яйца”. И явно иска аз да го управлявам.
– Това означава ли да отидеш да живееш в Бирмингам?
– Не звучи много съблазнително, нали? Както и да е, това е положението. Хайде, да отидем да видим къщата на майка ми.
Тръгнахме пеша по уличката и след малко свърнахме нагоре, в една къса алея. Влязохме през двойна бяла порта и минахме по стръмна пътечка, която се изкачваше към ниска, дълга бяла къща, която бе преустроена от двете стари вили, с дебели каменни стени. Елиът извади ключ от джоба си и отвори вратата. Вътре беше студено, но не и влажно или мухлясало. Мебелировката напомняше за скъп лондонски апартамент, със светли, дебели килими, светли стени и дивани, тапицирани с брокатни тъкани в розово-кафеникав цвят. Имаше много огледала и полилеи с малки кристални висулки, окачени на гредите на ниските тавани.
Всичко беше очарователно и точно както си го бях представяла и някак погрешно. Кухнята беше като реклама, трапезарията – обзаведена в блестящ махагон, горе имаше четири спални и три бани, специална шивашка стая и шкаф за бельо с мамутски размери, миришещ силно на сапун.