Бях играла маджонг като дете с майка ми, понякога и четворка с двама от някои нейни приятели, и се почувствах уютно от спомена за докосването на пуловете от слонова кост и бамбук, от тяхната красота и от удовлетворяващия звук, който издаваха, като морски камъчета, обезпокоени от голяма вълна, докато ги местехме в средата на масата.
В началото на всеки рунд строяхме четири стени с височина две плочки и ги затваряхме в плътен квадрат, за да „пазим злите духове навън”, както ни каза Гренвил, който се бе научил да играе маджонг като млад лейтенант в Хонконг и знаеше всички традиционни суеверия на древната игра. Мислех си колко лесно би могло да бъде, колко сигурно и безопасно, ако призраците, съмненията и скелетите в гардероба могат да замлъкнат и да си стоят настрани.
Туристическите диплянки и ваканционните постери на Порткерис неизбежно изобразяваха място, където морето и небето винаги са ясни и сини, без нито едно петънце, къщите бели и огрени от слънцето, а тук-там по някоя странна палма навяваше усещане за средиземноморско очарование. Въображението естествено водеше до видения на раци, похапвани навън; художници с бради и зацапани с боя рубашки; калени от бурите рибари, живописни като пирати, седнали на кърмата, пушещи лулите си, обсъждайки седмичния улов.
Но Порткерис през февруари, нападнат от североизточната буря, ни най-малко не приличаше на този мъгляв рай.
Морето, небето, самият град, бяха сиви, лабиринтът на стръмните, преплетени и тесни улички бе изложен на яростните пориви на жестокия вятър. Приливът бе в най-високата си точка, вълните се разбиваха във вълнолома и се разсипваха в пръски през пътя, замъгляваха прозорците на отсрещните близки къщи със сол и пълнеха канавките и каналите с жълта пяна, която приличаше на мръсна сапунена вода.
Сякаш мястото бе попаднало под обсада. Хората, излезли на пазар, се бяха закопчали до горе, навлечени във всякакви видове предпазващи дрехи, лицата им бяха скрити от качулки или високи яки, телата им, омотани в нещо неопределено, и с гумените им ботуши и мъжете, и жените изглеждаха еднакво безформени.
Небето сякаш бе придобило цвета на вятъра, въздухът бе пълен с хвърчащи плавеи, стари листа, вейки, хартийки, дори и керемиди, откъснати от нечий покрив. В магазините хората забравяха за какво са дошли и всички разговори се свеждаха до времето, вятъра и разрушенията, които бурята щеше да причини.
Аз още веднъж трябваше да напазарувам за Моли. Придвижих се с мъка по хълма във взет назаем дъждобран и гумени ботуши, защото се чувствах по-сигурно на краката си, отколкото в миниатюрната нестабилна кола на Моли. Сега вече бях по-запозната с града и не се нуждаех от Андреа, за да ми показва пътя… а и тя все още бе в леглото, за което поне този път не можех да я вита. Денят съвсем не бе приветлив и ми бе трудно да повярвам, че едва вчера съм била навън по риза, наслаждавайки се на слънце, топло като през май.
След като приключих с последните покупки, излязох от хлебарницата точно когато часовникът на норманската църква удари единайсет часа. Обикновено при тези условия щях да се насоча право назад към Боскарва, но имах други планове. Наведох глава и с тежката кошница, окачена на ръката ми, се отправих към пристанището.
Знаех, че Художествената галерия се намира в стара баптистка църква, някъде из лабиринта на уличките в северната част на града. Мислех просто да отида и да я потърся, но докато вървях по пътя към пристанището, борейки се с редуващите се нападения на вятъра и на пръските от разбиващите се бурни вълни, видях стара рибарска хижа, превърната в Туристическо информационно бюро, и реших, че ще си спестя време и усилия, ако попитам къде е.
Вътре заварих лишена от всякакъв ентусиазъм девойка – свита над нафтова печка, обута в ботуши, трепереща, тя изглеждаше като единствения оцелял от някаква арктическа експедиция. Когато се появих, изобщо не помръдна от стола си, само каза „Да”, и ме изгледа през чифт очила, които никак не отиваха на лицето й.
Опитах се да изпитам съчувствие към нея.
– Търся Художествената галерия.
– Коя точно търсите?
– Не знаех, че има повече от една.
Вратата зад мен се отвори и затвори и към нас се присъедини трети човек. Момичето погледна над рамото ми и зад лещите на очилата й проблесна слаб интерес.
– Има „Градска галерия” и „Нови художници” – каза тя, вече много по-оживено.