– Не знам коя търся всъщност.
– Може би – каза глас зад мен, – аз мога да помогна.
Обърнах се бързо и видях Джос – в гумени ботуши и черна мушама, по която се стичаше вода, с рибарски каскет, нахлупен на главата му. Лицето му бе мокро от дъжда, ръцете му – напъхани в дълбоките джобове на връхната му дреха, а в тъмните му очи блестяха насмешливи искрици. Веднага разбрах защо вялото момиче зад щанда внезапно се оживи. Но, от друга страна, се влудих от неговата извънредно необичайна способност да се появява точно когато най-малко го очаквах.
Спомних си Андреа. Спомних си за бюрото и стола.
– Здрасти Джос – хладно казах аз.
– Видях те, че влизаш. Какво искаш да направиш?
Момичето се включи.
– Иска да отиде в Художествената галерия.
Джос изчака да поясня и след като бях притисната така, аз го направих.
– Мислех си, че вероятно там може да има някои картини на Гренвил.
– Права си, има три. Аз ще те заведа.
– Няма нужда да ме водиш, просто искам да знам как да стигна до там.
– Ще ми бъде приятно да те заведа. Хайде!
Той взе тежката кошница от ръката ми, усмихна се на момичето и отиде да отвори вратата. Ревът на вятъра нахлу вътре заедно със силната струя на пълния с мръсотия въздух и една купчина листовки литнаха и се разпиляха от щанда по целия под. Преди да успеем да причиним още щети, аз избързах да изляза и вратата се захлопна зад нас. И сякаш това беше най-естественото нещо на света, Джос ме хвана за ръка и ние тръгнахме по средата на калдъръмения път, а той поддържаше весел, непринуден разговор, въпреки че вятърът отнасяше думите от устата му. И това обстоятелство, заедно с ръката му, преплетена в моята, ми пречеше да се движа напред, въпреки всичките ми усилия.
– За Бога, по каква причина си дошла в града в ден като този?
– Ти я носиш в кошницата. Покупки за Моли.
– Не можеше ли да вземеш колата?
– Мислех, че има опасност да бъде издухана от пътя.
– На мен ми харесва – каза ми той. – Харесвам дни като този. – И наистина изглеждаше така, сякаш му харесва – брулен от вятъра, мокър и бликащ от енергия. – Добре ли си прекара вчера?
– Какво знаеш ти за вчера?
– Бях в Боскарва и Андреа ми каза, че си отишла във Фелмът с Елиът. Не си въобразявай, че можеш да запазиш нещо в тайна в това място. Ако Андреа не ми каже, ще е Петифър, ако Петифър не го направи, ще е госпожа Томас, или госпожа Кърнау, или госпожица Големи очи в Информационното бюро. Това е част от удоволствието на живота в Порткерис, всеки знае какво прави всеки.
– Започвам да осъзнавам това.
Отдалечихме се от пристанището и започнахме да се изкачваме нагоре по хълма по стръмен, настлан с обли камъни път, покрай който имаше нагъсто разположени къщи. Една котка притича през улицата и изчезна през пролуката на открехнат прозорец. Някаква жена с бомбе и сита престилка стържеше подметките си. Вдигна поглед, видя ни и извика на Джос: „Здрасти, гадже!” Пръстите й бяха като букет розови кренвирши, явно превърнати в такива от горещата вода и студента вятър.
В дъното на улицата имаше малък площад, който не бях виждала преди. Едната му страна бе заета от голяма постройка, подобна на хамбар, със сводести прозорци, поставени високо по цялата стена. До вратата имаше табела – „Художествена галерия Порткерис” – и Джос ме пусна, бутна вратата с рамо и застана встрани, за да мина пред него. Вътре беше леденостудено, ставаше течение и нямаше жив човек. Белите стени бяха покрити с картини от всички видове и размери, а по средата на пода самотно се издигаха две големи абстрактни скулптури, като скали, разкрити от отлива. До вратата имаше маса, със спретната купчинка каталози и брошури и екземпляри на списание „Студио", но въпреки всички прозорци галерията беше наситена с атмосфера на безрадостни отминали недели.
– Е! – Джос остави кошницата и свали каскета си, изтръсквайки се от дъжда както куче изтръсква козината си. – Какво искаш да видиш?
– Искам да видя София.
Той рязко обърна главата си и ме погледна остро, но в същия миг ми се усмихна и отново сложи каскета си, нахлупвайки козирката му над очите си като шапка на гвардеец.
– Кой ти каза за София?
Усмихнах му се мило.
– Може би госпожа Томас. Може би госпожа Кърнау. Може би госпожица Големи очи в Информационното бюро.
– Арогантността няма да те отведе доникъде.
– Тук има портрет на София. Петифър ми каза.
– Да. Ето оттук.
Последвах го, стъпките на гумените ни ботуши отекваха в пустотата.
– Тук – каза той. Спрях до него и погледнах нагоре.
И ето, там беше тя, седяща в лъча на светлината на една лампа, с някаква бродерия в ръце. Дълго я гледах и накрая изпуснах въздишка на разочарование. Джос ме погледна изпод нелепата козирка на каскета си.