– За какво беше тази въздишка?
– Все не можеш и не можеш да видиш лицето й. Все така не знам как изглежда. Защо изобщо не е рисувал лицето й?
– Рисувал го е. И то често.
– Е, да, но аз все още не съм го видяла. Или е в тил, или ръцете й скриват лицето й, или самата тя представлява толкова малка част от картината, че лицето й изобщо не се вижда, просто едно размазано петно.
– Има ли значение как е изглеждала?
– Не, няма значение.
– Кога за първи път научи за София?
– Мама ми разказа за нея. После Петифър. И портретът й – онзи, в хола на Боскарва, – толкова е женствена и очарователна, че човек може да почувства, че е била наистина красива. Но Петифър казва, че изобщо не е била хубава. Просто очарователна и атрактивна. – Ние отново погледнахме картината. Видях ръцете и блясъка на светлината на лампата по тъмните й коси. – Петифър казва, че по много галерии в страната има портрети на София. Трябва просто да се разходя от Манчестър до Бирмингам и от Нотингам до Глазгоу, докато накрая намеря някой, на който да не е обърнала главата си.
– Какво ще направиш тогава?
– Нищо. Просто искам да знам как изглежда.
Обърнах се разочаровано и тръгнах към вратата, където ме очакваше натоварената кошница, но Джос се озова там преди мен и я грабна, без да ми даде възможност дори да я докосна.
– Трябва да се връщам – казах аз.
– Сега е само – той погледна часовника си, – само единайсет и половина. А ти изобщо не си виждала моя магазин. Ела с мен и ще ти го покажа, ще ти направя чаша кафе и ще те закарам в Боскарва. Не е възможно да вървиш нагоре по хълма с тази огромна тежест на ръката си.
– Разбира се, че е възможно.
– Няма да ти позволя. – Той отвори вратата. – Хайде, идвай.
***
Не можех да тръгна без кошницата си, а той очевидно не възнамеряваше да ми я даде и затова, примирено и неохотно, тръгнах с него, пъхнала дълбоко ръце в джобовете си, за да не може отново да ме хване за ръка. Той не изглеждаше ни най-малко притеснен от моята нелюбезност, която сама по себе си би трябвало да го смути, но когато стигнахме обратно до пристанището и още веднъж попаднахме в зъбите на вятъра, аз загубих равновесие от изненада и за малко щях да падна. Джос се разсмя, извади ръката от джоба ми и я взе в своята. Трудно беше да не се почувстваш обезоръжен от този покровителствен и великодушен жест.
Веднага щом магазинът се появи в полезрението ни в тясната висока къща, притисната между двете по-ниски, аз видях, че наистина са настъпили промени. Рамките на прозорците вече бяха боядисани, дебелото стъкло на витрината бе почистено и над вратата имаше табелка: ДЖОС ГАРДНЪР.
– Как изглежда? – Той преливаше от гордост.
– Впечатляващо. – Трябваше да го призная.
Той извади ключ от джоба си, отключи вратата и ние влязохме в магазина. На теракотения под се въргаляха кашони и щайги, а покрай стените бяха издигнати лавици с различни ширини, чак до тавана. В центъра на стаята имаше друга структура, подобна на детска катерушка, и тя вече бе подредена с модерна датска стъклария и порцеланови съдове, готварски гърнета, тенджери в ярки цветове и пъстроцветни раирани индиански черги. Стените бяха чисто бели, дървенията – оставена в естествения си вид, и това заедно със сивкавия под подсигуряваше прост и ефектен фон за ярките предмети, които той щеше да продава. В дъното на магазина имаше открито стълбище към горните етажи, а под него имаше друга странична врата, водеща надолу, в нещо, което явно беше тъмно мазе.
– Ела горе. – Той тръгна пред мен.
Последвах го.
– Каква е тази врата?
– Това е работилницата ми. В момента е в ужасна бъркотия. Ще ти я покажа някой друг път. Ето тук. – Ние излязохме на първия етаж и едва успяхме да се придвижим от струпаните кошници и ракитени изделия. – Още не съм оправил съвсем, както виждаш. Тук ще се продават кошници за домашни любимци, за пазаруване, за бебета, за пране, за дърва, за всичко, което ти хрумне да сложиш вътре.
Не беше много просторно. Тясната къща беше просто едно стълбище, разкрасено с площадка на всеки етаж.
– Отново нагоре. Как са ти краката? Сега идваме до piece de resistance, дворцовите покои на собственика.
Минах покрай миниатюрна баня, сбутана в завоя на стълбището. И докато се влачех зад дългите крака на Джос, се улових, че си припомням сластните описания на Андреа за неговия апартамент, и искрено се надявах да не е такъв, какъвто тя го бе представила, а напълно различен, за да разбера, че е плод на въображението й и че си е измислила цялата работа. Досущ като излязъл от списание е, с легло, което прилича на диван, с купища възглавници и открита камина.