– Ако е такъв мошеник, защо не е в затвора?
– Вече беше. Току-що излезе.
Това ме разколеба, но аз храбро продължих и се опитвах да звуча по-сигурна в себе си, отколкото се чувствах.
– И откъде знаеш, че е зъл?
– Защото една нощ се скара с мен в кръчмата. Излязохме отвън, аз го фраснах в носа и извадих късмет, че го ударих пръв, защото той имаше нож.
– Защо ми разказваш всичко това?
– Защото попита. Ако не искаш да ти се казват подобни неща, не трябва да задаваш въпроси.
– И какво се очаква да направя аз?
– Нищо. Абсолютно нищо. Съжалявам, че повдигнах темата. Просто чух, че Елиът му е дал работа и се надявах да не е истина.
– Ти наистина не харесваш Елиът, нали?
– Не го харесвам. Но не го и мразя. Той няма нищо общо с мен. Но ще ти кажа нещо. Той си избира лоши приятели.
– Имаш предвид Ърнест Педлоу?
Джос ми хвърли поглед, пълен с неохотно възхищение.
– Не си губиш времето, това ще кажа за теб. Изглежда вече знаеш всичко.
– Знам за Ърнест Педлоу, защото го видях с Елиът първата вечер, когато ме изведе на вечеря в „Котвата”.
– А-ха. Той е още една гнила ябълка. Ако Ърнест постигне своето, целият Порткерис ще бъде изравнен от булдозери и превърнат в паркинги. Няма да остане и една къща. И всички ние ще трябва да се качим горе по хълма, и да живеем в неговите малки къщи-близнаци, които след по-малко от десет години ще протекат, ще се кипнат, ще се напукат и накрая ще се сринат до основи.
Не отговорих на това избухване. Изпих си кафето и си помислих колко ли би бил приятен разговорът, без да бъдеш веднага въвлечен в отдавнашни вендети, които нямаха нищо общо с мен. Беше ми писнало да слушам как всеки, когото исках да харесам, руши репутацията на всички останали.
Допих кафето си.
– Трябва да вървя.
Джос с очевидни усилия се извини.
– Съжалявам.
– Защо?
– Затова, че си изпуснах нервите.
– Елиът е мой братовчед, Джос.
– Знам. – Той погледна надолу, въртейки чашката в ръцете си. – Но без да възнамерявам, аз станах съпричастен към Боскарва.
– Просто не си изливай предубежденията върху мен.
Очите му срещнаха моите.
– Не бях ядосан на теб.
– Знам. – Станах и отново казах: – Трябва да вървя.
– Ще те откарам.
– Не е нужно.
Но той не обърна никакво внимание на възражението ми, просто взе палтото ми от закачалката и ми помогна да го облека. Аз нахлупих мократа вълнена шапка над очите си и вдигнах тежката кошница.
Телефонът иззвъня.
Джос, облечен в мушамата си, отиде да отговори, а аз тръгнах надолу по стълбите. Чух да вика, преди да вдигне слушалката, „Ребека, изчакай ме само за момент” – и после, на телефона: – „Да? Да, Джос Гарднър е”.
Слязох на приземния етаж на магазина. Все още валеше. Чувах как горе Джос е потънал дълбоко в разговор.
Отегчих се да го чакам и вероятно, подтикната от леко любопитство, отворих вратата на работилницата, включих лампата и слязох надолу по каменните стъпала. Тук имаше обичайната неразбория, пейки, дървени стърготини и изрезки, инструменти, клещи, и над всичко тегнеше миризма на туткал, на ново дърво и на лак. Имаше и някакви стари мебели, толкова прашни и разнебитени, че беше трудно да се каже дали имат някаква стойност или не. Един скрин, на който липсваха всички дръжки, нощно шкафче без крак.
И после, там, в самото дъно на стаята, в сянката, ги видях. Денвъпортското бюро, очевидно перфектно реставрирано, и до него стола в стил Чипъндейл, със седалката, тапицирана с гоблен, избродиран с цветя.
Почувствах, че ми прилошава, сякаш някой ме бе ритнал в стомаха. Обърнах се и изкачих стъпалата, изключих лампата и затворих вратата, минах през магазина и излязох в свирепите пориви на проклетия, гаден февруарски вятър.
Работилницата ми е ужасна бъркотия. Ще ти я покажа някой друг път.
Тръгнах и изведнъж установих, че тичам нагоре към църквата, през лабиринта от тесни улички, където той нямаше да може никога да ме намери. Тичах и по хълма, затруднена от кошницата с покупките, тежка като олово, и сърцето ми думкаше в гърдите ми, а в устата ми имаше вкус на кръв.
Елиът е бил прав. Твърде лесно беше за Джос и той просто се бе възползвал от шанса си. Това беше моето бюро; той беше взел моето бюро, но го бе взел от къщата на Гренвил, предавайки доверието и добротата на стария човек буквално пред очите му.
Можех да си представя как убивам Джос, много лесно беше. Казах си, че никога няма повече да разговарям с него, че никога няма да се доближа до него. Никога не се бях чувствала така ядосана през целия си живот. На него, но повече на себе си, защото бях завладяна от неговия чар и заради това, че така ужасно бях сгрешила. Бях вбесена.