Вървях и се препъвах нагоре по хълма.
Но ако бях толкова вбесена, тогава защо плачех?
10 .
Изкачването към Боскарва беше дълго и изтощително. И изобщо не можех да овладея екстремната си емоция за повече от десет минути. Но постепенно, докато се бъхтех нагоре по хълма и се борех с лошото време, се поуспокоих, избърсах сълзите си с напъханите си в ръкавици ръце и се овладях. В тази явно непоносима ситуация имаше само едно нещо, което можех да направя, и дълго преди да стигна до Боскарва, реших, че ще се върна в Лондон.
Оставих кошницата с покупките на кухненската маса и се качих на горния етаж в моята стая, свалих прогизналите си дрехи, смених обувките си, измих си ръцете, внимателно преплетох косата си. След като се успокоих, отидох да потърся Гренвил и го открих да чете сутрешния си вестник в кабинета си, седнал до огъня.
Той го свали и погледна над върха му, като влязох вътре.
– Ребека.
– Здравей. Как си в този бурен и суров ден?
Звучах непоколебимо бодро, като влудяваща медицинска сестра.
– Всичко ме боли. Вятърът е убиец, дори и когато не излизаш навън. Ти къде беше?
– Долу в Порткерис. Трябваше да направя някои покупки за Моли.
– Кое време е?
– Дванайсет и половина.
– Тогава нека си пийнем по чашка шери.
– Позволено ли е?
– Не давам пукната пара дали е позволено или не. Знаеш къде е гарафата, нали?
Налях две чашки, донесох ги и внимателно ги сервирах на масичката до стола му. Дръпнах един стол за себе си и седнах с лице към него.
– Гренвил – казах аз, – трябва да се връщам в Лондон.
– Какво?
– Трябва да се върна в Лондон. – Сините очи се присвиха, голямата му челюст се вирна нагоре. Набързо превърнах Стивън Форбс в жертвено агне. – Не мога да остана вечно. Отсъствах от работа вече почти две седмици и Стивън Форбс, човекът, за когото работя, прояви голямо търпение, но не мога повече да се възползвам от добротата и щедростта му. Току-що осъзнах, че вече е петък. Трябва да се върна в Лондон този уикенд. Трябва да бъда на работа в понеделник.
– Но ти току-що дойде! – Той очевидно беше страшно възмутен от мен.
– Бях тук три дни. След три дни гостите и рибата се вмирисват.
– Ти не си гост. Ти си детето на Лиса.
– Но аз все пак имам и задължения. А и харесвам работата си и не искам да спра да работя. – Усмихнах се и се опитах да го разсея и да го развеселя поне малко. – А сега, след като открих пътя до Боскарва, щом имам малко свободно време, ще го прекарвам с вас.
Той не отговори, просто седеше, стар, кисел и нацупен, и се взираше в огъня.
– Аз може да не съм тук тогава – каза той унило.
– О, разбира се, че ще бъдеш.
Той въздъхна, отпи бавно и треперливо глътка шери, остави чашата си и се обърна към мен, видимо примирен.
– Кога искаш да си заминеш?
Аз бях изненадана, но и облекчена, че той се предаде толкова лесно.
– Може би утре вечер. Ще си взема място в спален вагон. Така ще имам на разположение цялата неделя, за да се оправя в апартамента си.
– Ти не трябва да живееш в апартамент в Лондон, при това сама. Ти не си създадена, за да живееш сама. Ти си създадена за мъж, дом и деца. Ако бях двайсет години по-млад и още можех да рисувам, така щях да те покажа на света – в поле или в градина, до колене в лютичета, сред деца.
– И това може да се случи някой ден. И тогава ще те повикам да ме нарисуваш.
Лицето му изведнъж се изпълни с тъга. Той се извърна от мен и каза:
– Искам да останеш.
И аз много исках да кажа, че ще остана, но имаше хиляди причини да не го направя.
Той положи усилие да се овладее, прочисти гърлото си и се намести в стола.
– А, да, и фигурките от нефрит. Ще накараме Петифър да ги опакова в кутия, и така ще можеш да ги вземеш със себе си. А огледалото… ще успееш ли да го пренесеш с влака, или е твърде голямо? Ако имаше кола, нямаше да има проблем. Имаш ли кола?
– Не, но това няма значение.
– А аз предполагам, че бюрото…
– Бюрото няма значение! – Прекъснах го толкова рязко и с такъв висок тон, че Гренвил ме изгледа с изненада, явно не бе очаквал от мен такова лошо поведение.
– Съжалявам – бързо казах аз. – Просто това наистина няма значение. Няма да мога да понеса всички да започнат да се карат отново за него. Моля те, заради мен, не говори повече за това.
Той ме изгледа многозначително, с дълъг немигащ поглед, който ме накара да сведа очи.
– Ти мислиш, че съм несправедлив с Елиът?
– Просто мисля, че вие изобщо не разговаряте, изобщо не си казвате нищо един на друг.
– Щеше да бъде различно, ако Роджър не беше убит. Елиът беше момче, което се нуждаеше от баща.