– Не би ли могъл ти да влезеш в ролята на бащата?
– Не можех дори да го приближа заради Моли. Той така и не успя да се задържи някъде – все си сменяше идеите, все си сменяше работата. И после, преди три години, направи този гараж.
– Изглежда е успешен.
– Коли втора ръка! – Гласът му бе пълен с неоправдано презрение. – Той трябваше да постъпи във флота.
– Да предположим, че може би не е искал да постъпи във флота.
– Щеше да го направи, ако майка му не го беше разубедила. Тя искаше да си го запази вкъщи, вързан за връзките на престилката й.
– О, Гренвил, мисля, че си абсолютно старомоден и много несправедлив.
– А аз искал ли съм ти мнението? – Но вече се беше развеселил и ободрил. Добрият спор за Гренвил явно беше като стимулант.
– Не ме интересува искаш ли го или не, просто ти го давам и толкоз.
И тогава той се разсмя, посегна към мен и леко ме щипна по бузата.
– Как ми се ще да можех да рисувам. Все още ли искаш да занесеш една от моите картини с теб в Лондон?
Бях се уплашила, че е забравил.
– Повече от всичко.
– Вземи ключа от ателието от Петифър. Кажи му, че аз съм разрешил да го вземеш. Иди и се поразрови там, виж какво ще намериш.
– Ти няма ли да дойдеш с мен?
Тъгата отново се появи на лицето му.
– Не – мрачно каза той и се извърна настрани, за да вземе шерито си. Седеше, гледайки надолу към кехлибарената течност и въртеше чашата си в ръка. – Не, няма да дойда с теб.
На обяд Гренвил поднесе новината на останалите. Андреа, вбесена, че аз се прибирам в Лондон, докато тя трябваше да остане в този ужасен, скучен Корнуол, потъна в мрачно мълчание. Но другите бяха доста обезсърчени, от което ми стана някак приятно.
– Но трябва ли да си тръгваш? – попита Моли.
– Да, наистина трябва. Имам работа и не мога да отсъствам вечно.
– На нас наистина ни е много приятно да си тук – тя можеше да бъде и очарователна, когато не е агресивна и обсебена от Елиът, или негодуваща срещу Гренвил и Боскарва. Отново видях в нея малката котка, но сега бях наясно с дългите й нокти, скрити в меките кадифени лапички, и знаех, че ще ги използва, без да й мигне окото.
– И на мен ми беше много приятно.
Петифър беше по-прям. След обяда отидох в кухнята да му помогна с чиниите и той заговори направо, без заобикалки.
– Защо искате да си ходите точно когато започнахте да свиквате и да се опознавате с Командира? Не, това не мога да го проумея! Не мислех, че сте такъв човек!
– Ще се върна. Казах, че ще се върна.
– Той е на осемдесет. Няма да живее вечно. Как ще се почувствате, когато се върнете и той не е тук, а на два метра под земята и сплита корените на маргаритките?
– О, Петифър, недейте!
– Ами лесно е да се каже: „О, Петифър, недейте!” Но няма нищо, което аз да мога да направя.
– Аз имам работа. Трябва да се върна.
– На мен ми звучи като егоизъм.
– Това не е честно.
– През всички тези години той не беше виждал дъщеря си, после вие се появявате и оставате три дни. Що за внучка сте вие!
Не отговорих, защото нямаше какво да кажа. И беше ужасно неприятно да се чувствам виновна, особено когато ме обвиняват несправедливо. Приключихме с чиниите в мълчание, но когато те бяха измити и той избърса сушилника с влажна кърпа, аз се опитах да сключа мир с него.
– Съжалявам. Наистина съжалявам. Достатъчно лошо е, че ще трябва да си замина и без вие да ме карате да се чувствам жестока. А аз наистина ще се върна. Казах, че ще се върна. Може би през лятото… той все още ще бъде тук през лятото, времето ще бъде топло, и ще можем да правим най-различни неща заедно. Може би вие ще ни изведете някъде с колата.
Гласът ми замря. Петифър окачи кърпата над кухненската мивка.
– Командира каза, че можете да вземете ключа от ателието – каза рязко той. – Не знам какво ще намерите там. Предполагам много прах и паяци.
– Той каза, че мога да взема една картина. Каза да отида и да си избера.
Той бавно подсуши старите си, изкривени ръце.
– Ще трябва да го намеря. Прибрал съм го някъде за по-сигурно. Не исках да стои някъде, където всеки може да го докопа. В ателието има много неща.
– Когато ви е удобно. – Не можех да понеса неодобрението му. – О, Петифър, не ми се сърдете!
Той поомекна.
– А, не се сърдя. Може би аз съм егоистът. Може би аз съм този, който не иска вие да си тръгвате.
И изведнъж го видях не като вездесъщия Петифър, около когото се върти цялото домакинство, а като стар човек, почти толкова стар, колкото дядо ми, и вероятно също тъй толкова самотен. Една глупава бучка заседна в гърлото ми и в един ужасен момент мислех, че ще избухна в сълзи, което щеше да бъде за втори път през този ден, но в този момент Петифър каза: