– Всичко ще бъде наред с нея.
Нямаше да бъде наред и аз го знаех, но не исках да разочаровам Моли. И какво значение имаше това? Не беше моя работа дали Джос е избрал да прекара вечерта си, правейки огнена любов с една недорасла нимфоманка. Те бяха от една порода. Заслужаваха се един друг. Петифър се появи, носейки в ръка огромен ключ, който изглеждаше така, сякаш можеше да отвори и тъмница.
– Знаех, че съм го прибрал някъде на сигурно и го открих в чекмеджето на бюрото на Командира.
– Какво е това, Петифър? – попита Моли.
– Ключът от ателието, мадам.
– За бога, кому е притрябвал?
– На мен – казах аз. – Гренвил каза, че мога да отида там, да си избера една картина и да си я взема в Лондон.
– Скъпо мое дете, каква непосилна задача! Мястото сигурно е потънало в хаос и не е виждало светлина от десет години.
– Нямам нищо против.
Взех ключа, който натежа като олово в ръката ми.
– Сега ли ще отидеш? Става тъмно.
– Няма ли някакви лампи? – попитах аз.
– О, има разбира се, но е много мрачно. Изчакай поне до утре сутринта.
Но аз исках да отида сега.
– Няма проблем. Ще отида да си облека палтото.
– Има фенер на масата в салона, по-добре го вземи, пътеката в градината е доста неравна и хлъзгава.
И така, закопчана в кожуха си, въоръжена с фенера и ключа, аз излязох от къщата и минах през градинската врата. Вятърът откъм морето все още беше много силен и носеше на талази ситен студен дъжд, та се наложи доста да се напъна, за да я затворя зад себе си. В този свъсен следобед мракът падна рано, но все още бе достатъчно светло, за да вървя внимателно надолу по наклонената градина, и не включих фенера чак докато не стигнах до ателието, когато светлината му ми стана необходима, за да намеря ключалката.
Пъхнах ключа и колебливо, плахо го завъртях. Имаше нужда от смазване. Вратата се отвори навътре с остро проскърцване. Вътре беше влажно, миришеше на мухъл и извикваше асоциации за паяжини и плесен. Затова пъхнах бързо ръката си вътре и потърсих ключа за осветлението. Изведнъж една-единствена гола крушка, окачена високо на тавана, светна със студена призрачна светлина и аз се оказах заобиколена от подскачащи сенки, защото течението разклащаше дългия й шнур напред-назад като махало на часовник.
Влязох и затворих вратата зад себе си и сенките бавно застинаха. Покрити с прах неясни форми се извисяваха край мен в полуздрача, а на отсрещната страна на стаята имаше и лампион с чупеща се стойка. Отидох до него, намерих бутона и го включих, и помещението вече не изглеждаше чак толкова окаяно.
Видях, че студиото е разположено на две нива, с галерия за спане в южния край, до която се стигаше по стръмна стълба, подобна на корабен трап.
Качих се до средата на стълбата и видях кушетка и раирано одеяло. Над нея имаше прозорец с плътно заковани капаци, а от една възглавница се бе разпръснала перушина, вероятно работа на някоя противна мишка. Останки от малка мъртва птица лежаха изсъхнали, подобни на вейка, в ъгъла на пода. Потръпнах леко при вида на тази запуснатост и отново слязох в ателието.
Вятърът думкаше и тракаше по огромния северен прозорец. Сложно приспособление от телове и макари движеше дългите завеси и аз се борих с него известно време, но накрая бях победена от сложния механизъм и ги оставих спуснати.
По средата на пода имаше подиум за модели, с някакъв увит в чаршаф предмет на него, който се оказа стол с позлатени орнаменти. Мишката се беше завирала и в неговата седалка – парцали червено кадифе и конски косми бяха пръснати наоколо, заедно с миши изпражнения и огромно количество прах.
Под един друг чаршаф открих работния плот на Гренвил, четките му, кутиите с тубите боя, палитрите, ножовете, шишетата с ленено масло, купища неизползвани платна, зацапани и остарели от времето. Имаше и малка колекция от objets trouves, малки предмети, които вероятно са му били скъпи. Полиран от морето камък, половин дузина миди, букет гларусови пера, събирани за практична цел, може би за почистване на лулата му. Имаше сгърчени, избелели моментални снимки, но на хора, които не познавах, синьо-бяла китайска делвичка, пълна с моливи, няколко шишенца с туш и парче червен восък.
Имах чувството, че надничах през ключалката, сякаш четях нечий чужд дневник. Поставих обратно чаршафа и се насочих към истинската цел на моето посещение, която беше купчината платна без рамки, наредени покрай стените, всяко с лице, обърнато навътре. Те също изглеждаха потънали в прах, защото чаршафите, с които първоначално са били покрити, се бяха плъзнали и надиплили на пода, и докато размествах първата купчина, пръстите ми се докоснаха до паяжини и един огромен гаден изпълзя по пода и се загуби в сенките.