Беше бавна работа. Вдигах картините по пет или шест на един път, изтупвах ги от праха, облягах ги в редици на подиума, и променях посоката на лампиона, за да ги осветя. Някои имаха дати, но бяха натрупани без никакъв хронологичен ред, и за по-голямата част не можех да схвана нито къде, нито кога са били нарисувани. Разбрах само, че те обхващат целия професионален живот на Гренвил и всичките му интереси.
Имаше пейзажи, маринистки платна, океанът във всичките му настроения, очарователни интериори и натюрморти, скици от Париж, други, които изглеждаха като да са били рисувани в Италия. Имаше лодки и рибари, улични сцени от Порткерис, няколко груби ескизи с въглен на две деца, в които разпознах Роджър и Лиса. Но нямаше никакви портрети.
Започнах да си правя някаква моя селекция, отделях настрани картините, които намирах за по-хубави. До момента, в който бях стигнала до крайната купчина, вече имаше пет-шест от тях, опрени на седалката на един хлътнал диван, а аз бях мръсна и премръзнала, с оцапани ръце и паяжини, прилепнали по дрехите. С хубавото усещане за почти свършена работа отидох да сортирам последната купчина платна. Имаше три рисунки и графики, пейзаж на пристанището с яхти на котва. И тогава…
Това беше последното и най-голямото от всички платна. Трябваше да действам с две ръце и да напъна всичките си сили, за да го вдигна от тъмния му ъгъл и да го обърна с лице към светлината. Задържах го изправено с едната си ръка, отстъпих назад и лицето на една млада жена изскочи, за да ме посрещне – тъмни, бадемови очи, усмихващи се с виталност, непомрачена от праха на годините. Видях тъмната коса и изпъкналите скули, чувствителната уста, не усмихната, но потрепваща, сякаш всеки миг щеше да се разсмее. И носеше същата лека бяла рокля, роклята, с която бе облечена на портрета, висящ над камината в хола на Боскарва.
София.
Още от първия момент, в който мама ми бе споменала името й, бях като хипнотизирана от нея. Разочарованието от това, че така и не можах да видя лицето й сякаш само увеличаваше обсесията ми. Но сега, когато я бях открила и най-сетне се бях изправила лице в лице с нея, се чувствах като Пандора. Бях отворила кутията, тайните бяха изскочили навън и нямаше никакъв начин да ги върна обратно и да заключа отново капака.
Познавах това лице. Бях говорила с него, бях спорила с него, бях го виждала намръщено и усмихнато, бях виждала тъмните очи, присвиващи се от гняв, искрицата на веселие или насмешка в зениците им.
Това беше Джос Гарднър.
11.
Изведнъж ми стана ужасно студено. Вече беше тъмно и въздухът в ателието стана леден, но аз почувствах и как кръвта се оттече от лицето ми като вода от мивка, чувах тежкото думкане на сърцето си и започнах силно да треперя. Първата ми инстинктивна мисъл бе да пъхна портрета там, откъдето го бях извадила, да натрупам няколко други платна над него и да го потуля, като престъпник, опитващ се да скрие труп или нещо още по-лошо.
Но накрая дръпнах един стол и го натъкмих така, че да крепи портрета на София като триножник, после отстъпих назад на треперещите си крака и внимателно се настаних на хлътналия престарял диван.
София и Джос.
Очарователната София и загадъчният Джос, за когото най-накрая бях научила, че не трябва да му се вярва.
Ами, върна се в Лондон, ожени се и роди бебе. Така ми бе казал Петифър. После през 1942 г. е била убита в Блиц. Но той не беше споменал Джос. И все пак, Джос и София бяха очевидно неразривно свързани.
И аз си помислих за бюрото си, за бюрото на майка ми, което тя искаше да ми остави, скрито в задната част на работилницата на Джос. И гласът на Моли.
Не знам защо Гренвил е толкова обсебен от Джос. Плашещо е. Сякаш Джос е успял да му направи някакво заклинание.
София и Джос.
***
Вече беше съвсем тъмно. Нямах часовник и бях загубила представа за времето. Вятърът заглушаваше всички други звуци, затова не чух кога Елиът е слязъл през градината от къщата и е минал през тъмното, защото аз бях взела фенера. Не чух нищо, докато вратата не се отвори с трясък, сякаш от порива на вятъра, и светлината отново започна да примигва и да играе налудничаво, и толкова ме изплаши, че почти обезумях. В следващия миг Руфъс скочи вътре, хвърли се на дивана до мен и аз осъзнах, че имам компания.
Братовчед ми Елиът стоеше на отворената врата в тъмнината. Носеше велурено сако и бледосин поло-пуловер, на раменете си бе наметнал дъждобран като плащ. Мъждивата светлина бе изцедила цвета от тънкото му лице и бе превърнала дълбоко поставените му очи в две черни дупки.