– Мама ми каза, че си тук. И дойдох да…
Той спря и аз разбрах, че беше видял портрета. Не можех да помръдна, бях вцепенена от студа, но така или иначе вече беше твърде късно да се направи нещо.
Той влезе в ателието и затвори вратата. Скачащите сенки още веднъж застинаха бавно.
Никой от нас не каза нищо. Аз хванах главата на Руфъс, инстинктивно търсейки успокоение в неговата мека, топла козина и наблюдавах как Елиът смъкна дъждобрана си, пусна го на стола, дойде бавно и седна до мен. Очите му не се откъсваха от портрета. Накрая проговори.
– Мили Боже!
Аз не казах нищо.
– Къде го намери?
– В ъгъла… – Гласът ми излезе като крякане. Прочистих гърлото си и опитах отново. – В ъгъла, зад една купчина други платна.
– Това е София – каза Елиът.
– Да.
– Това е Джос Гарднър.
Не можеше да се отрече.
– Да – казах аз.
– Внук е на София, вероятно?
– Да, мисля, че е така.
– О, по дяволите!
Той се облегна назад, кръстоса дългите си елегантни крака, и изведнъж се отпусна, като много сведущ художествен критик на частна изложба. Очевидното му удовлетворение ме озадачи и аз не желаех той да си мисли, че го споделям.
– Не търсех нея – казах аз. – Исках да знам как е изглеждала София, но нямах представа, че портретът й ще бъде тук. Просто дойдох да си потърся картина, защото Гренвил каза, че мога да си взема една в Лондон.
– Знам, мама ми каза.
– Елиът, ние не трябва да казваме нищичко.
Той игнорира настояването ми.
– Знаеш ли, винаги е имало нещо странно около Джос, нещо необяснимо. Как така се появи изневиделица в Порткерис, сякаш от нищото. Как така Гренвил разбра, че той е тук и му даде работа, дори му предостави абсолютно свободен достъп до Боскарва. Никога не съм вярвал на Джос. И изчезването на бюрото – бюрото, което би трябвало да дойде при теб. Това мирише, та не се трае. Много е подозрително.
Знаех, трябваше да кажа на Елиът, че бях открила бюрото. Отворих уста с намерението да го направя, но веднага я затворих, защото някак си не можех да изрека думите. Освен това Елиът все още говореше и не забеляза моя опит да го прекъсна.
– Майка ми смята, че той е направил някакво заклинание над Гренвил.
– От твоите уста звучи така, като че ли го шантажира?
– Може би, в омекотена форма, е точно така. Знаеш, ето, аз съм внукът на София, какво ще направиш за мен? А и Петифър сигурно е знаел. Петифър и Гренвил нямат тайни един от друг.
– Елиът, не трябва да казваме, че сме намерили картината.
Той обърна глава да ме погледне.
– Звучиш притеснена, Ребека. Заради Джос Гарднър?
– Не. Заради Гренвил.
– Но ти харесваш Джос.
– He.
Той се престори на изненадан.
– Но всички харесват Джос. Всички изглежда попадат под омаята на неговия момчешки чар. Гренвил и Петифър. Андреа е луда по него, тя не го оставя на мира, но аз мисля, че има и нещо физическо в това привличане. И си помислих, че и ти ще се присъединиш към клуба… – Той се намръщи. – Ти харесваше Джос!
– Вече не, Елиът.
Той се заинтригува. Промени леко позата си, за да се обърне с лице към мен, и преметна ръка зад рамото ми.
– Какво се случи? – попита той.
Какво се бе случило? Нищо. Но аз винаги се бях чувствала малко неловко с Джос, както и от всички съвпадения, които сякаш свързваха нашите два живота ведно. А той бе откраднал бюрото на майка ми. И сега, в този момент, продължаваше своята тайна афера с тази противна Андреа! При самата идея за това въображението ми се отвръщаше и се опитваше да избяга някъде и да се скрие.
Елиът чакаше отговора ми. Но аз само свих рамене и поклатих глава безнадеждно, после казах:
– Промених си мнението.
– Може ли вчерашният ден да е изиграл някаква роля за това?
– Вчера?
Помислих си как седяхме с Елиът на окъпаната от слънце тераса, спомних си за двете момчета в тяхната малка лодка по сините води на залива, и накрая и за ръцете на Елиът, които ме обгърнаха и притиснаха, за усещането от целувката му, чувството за загуба на контрол, за плъзгане по стръмна скала.
Потреперих отново. Ръцете ми, студени и мръсни, лежаха на скута ми. Елиът постави своите ръце върху моите.
– Ти си премръзнала – възкликна той изненадано.
– Знам. С часове съм тук.
– Мама ми каза, че искаш да се върнеш в Лондон.
Явно бяхме приключили с темата за Джос и аз бях много благодарна за това.
– Да, трябва да си тръгвам.
– Кога?
– Утре вечер.
– Защо не ми каза?
– Не го бях решила до тази сутрин.
– Явно можеш да си променяш мнението и да вземеш много решения в един-единствен ден.