– Не бях осъзнала как е литнало времето. Отсъствах от работа цели две седмици.
– Вчера те помолих да останеш.
– Трябва да си вървя.
– Какво може да те накара да останеш?
– Нищо. Имам предвид… аз… не мога… – Заеквах като глупачка, но ми беше прекалено студено, а и бях твърде мръсна и твърде уморена за подобни разговори. Може би по-късно щях да успея да се справя.
– Ще останеш ли, ако те помоля да се омъжиш за мен?
Вдигнах рязко глава сякаш ме удари ток. И може би на лицето ми се бе появило нещо подобно на ужас, защото той отметна глава и се разсмя весело.
– Не гледай толкова уплашено. Няма нищо страшно в това да се ожени човек.
– Но ние сме първи братовчеди.
– Това няма значение.
– Но ние не… Имам предвид… Ти не ме обичаш.
Беше много грубо от моя страна да кажа такова нещо, но Елиът го прие с лекота.
– Ребека, ти заекваш и запъваш като срамежлива ученичка. Ами ако те обичам? Може би съм те обикнал по-отдавна, още преди да те помоля да се омъжиш за мен, но ти ускори тази ситуация с внезапното обявяване, че се връщаш в Лондон. Затова, ако ще го казвам изобщо, по-добре да го кажа сега. Аз искам да се оженя за теб. Мисля, че ще се получи много добре.
Макар и да не исках, бях трогната. Никой никога не ме беше молил да се омъжа за него и аз установих, че съм поласкана. Но дори докато слушах Елиът с едната част на ума си, другата се въртеше в кръг като катеричка в клетка.
Защото все пак съществуваше и Боскарва, и земята, която Елиът се надяваше да продаде на Ърнест Педлоу.
Ти не си единственият ми внук.
– …Изглежда нелепо да кажеш сбогом и да излезеш от живота ми, когато току-що сме се срещнали и пред нас има толкова хубави неща.
– Като Боскарва? – казах тихо.
Усмивката му леко замръзна в краищата. Той вдигна вежди.
– Боскарва?
– Нека бъдем честни и искрени, Елиът. По някаква причина ти се нуждаеш от Боскарва. И мислиш, че Гренвил ще я остави на мен.
Той пое дълбоко дъх, сякаш за да го отрече, поколеба се, после го изпусна в дълга въздишка. Усмивката му беше унила. Прокара ръка по темето си.
– Колко си студена. Изведнъж се превърна в ледена принцеса.
– Ти се нуждаеш от Боскарва, за да можеш да продадеш фермата на Ърнест Педлоу за новия му комплекс.
– Да – внимателно каза той. Аз чаках. – Нуждаех се от пари, за да създам гаража. Гренвил не прояви интерес, затова се обърнах към Педлоу. Той се съгласи да ми ги даде и гаранцията беше фермата на Боскарва. Джентълменско споразумение.
– Но тя не е била твоя.
– Беше сигурно, че ще бъде моя. Нямаше причина да не е. А и Гренвил е стар и болен. Краят му все щеше да дойде някой ден. – Той разпери ръце. – Кой можеше да си представи, че три години по-късно още ще е с нас?
– Звучи така, сякаш ти искаш той да умре.
– Старостта е ужасно нещо. Самота и тъга. Той е имал хубав живот. В какво толкова има да се вкопчва?
Знаех, че не мога да се съглася с Елиът. Старостта, в случая с Гренвил, означаваше достойнство и воля. Тъкмо бях започнала да го опознавам, но вече го обичах и той беше част от мен; не можех да понеса мисълта, че ще умре.
Опитах се да мисля практично.
– Няма ли някакъв друг начин да се изплатиш на господин Педлоу?
– Мога да продам гаража. Така както вървят нещата, може би ще трябва да го направя така или иначе.
– Мислех, че се справяш добре?
– Точно така трябва да си мислят всички.
– Но ако продадеш гаража, тогава какво ще правиш?
– Ти какво предлагаш да правя?
В гласа му се долавяше веселост, по-точно лек присмех, сякаш аз бях капризно дете, към което трябва да се проявява снизходителност.
– Ами господин Кембак и автомобилният музей в Бирмингам?
– Колко неудобно добра памет имаш!
– Толкова ли ще е лошо да работиш за господин Кембак?
– И да напусна Корнуол?
– Мисля, че това е, което трябва да направиш. Да започнеш отначало. Да напуснеш Боскарва и… – Спрях и после си помислих, щом си започнала, карай докрай, и довърших бързо фразата си: – И майка си.
– Майка ми? – Пак този присмех, сякаш бях някаква глупачка.
– Знаеш какво имам предвид, Елиът.
Последва дълга пауза.
– Аз мисля – каза после Елиът, – че ти си разговаряла с Гренвил.
– Извинявай.
– Едно нещо е сигурно, или Джос ще се махне оттук, или аз ще трябва да си замина. Както казват в уестърните: „Този град не е достатъчно голям за двама ни.” Но по-добре ще е Джос да се разкара.
– Джос не е важен. Не си струва да се разправяте заради него.
– Ако продам гаража и замина да работя в Бирмингам, ще дойдеш ли с мен?
– О, Елиът.
Извърнах се от него и още веднъж се озовах лице в лице с портрета на София. Очите й срещнаха моите и все едно че Джос седеше там, слушаше всяка наша дума и ни се смееше. После Елиът хвана брадичката ми и извърна главата ми, и аз още веднъж бях принудена да срещна погледа му.