– Слушай ме какво ще ти кажа!
– Слушам.
– Не е нужно да сме влюбени. Знаеш го, нали?
– Винаги съм си представяла, че това е важно.
– Не се случва на всеки. Вероятно никога няма да се случи и на теб.
Това беше ужасна перспектива.
– Може би не.
– В такъв случай толкова лошо нещо ли е компромисът? – Гласът му беше много нежен и благоразумен. – Няма ли компромисът да е за предпочитане пред работа от девет до пет през остатъка от твоя живот, който ще прекараш в празния си апартамент в Лондон?
Бръкна ми в раната. Бях самотна твърде дълго и перспективата да остана сама през остатъка от живота си беше плашеща. Гренвил бе казал: Ти си създадена за мъж, за дом и за деца. И ето сега всичко това беше тук и ме очакваше. Трябваше само да протегна ръка и да приема предложението на Елиът.
Изрекох името му, той ме обгърна с ръце и ме притисна, целуна очите ми, бузите ми, устата ми. София ни гледаше, но мен не ме интересуваше. Казах си, че тя е мъртва и че Джос вече е вън от живота ми. Защо трябваше да ме е грижа какво си мислят те двамата за мен?
– Налага се да тръгваме – каза Елиът и ме пусна. – Ти трябва да си вземеш гореща вана и да измиеш всички тези мръсни петна от лицето си, а аз трябва да извадя лед от хладилника и да бъда готов да сипя питие на Гренвил и майка ми.
– Да. – Аз се откъснах от него и отметнах кичур коса от лицето си. Чувствах се ужасно изморена. – Колко е часът?
Той погледна часовника си. Каишката, която аз му бях подарила, блестеше.
– Почти седем и половина. Бихме могли да останем тук цяла нощ, но за нещастие животът трябва продължи.
Изправих се уморено на краката си. Без да погледна към портрета, го взех и го пъхнах в един прашен скрит ъгъл заедно с паяжините и паяците, с лице към стената. После вдигнах другите картини и ги натрупах наоколо по стените. Всичко, казах си, беше както си е било преди. Разчистихме набързо и покрихме платната с падналите прашни чаршафи. Елиът изключи лампиона, а аз взех фенера. Излязохме от ателието, затворихме и заключихме вратата. Елиът взе фенера от мен и следвайки подскачащия кръг светлина минахме през градината, препъвайки се по скритите бабуни и туфи трева, и изкачихме лъскавите мокри стъпала на терасата. Пред нас се извисяваше къщата, осветените стаи блестяха зад спуснатите завеси, а край нас бушуваше вятърът и се поклащаха силуетите на безлистните, изтерзани дървета.
– Никога досега бурята не е продължавала толкова дълго – каза Елиът, докато отваряше страничната врата и влизахме вътре. В салона беше топло и сигурно и се усещаше приятното ухание на пиле в гювеч, което се готвеше за вечеря.
Разделихме се, Елиът се насочи към кухнята, а аз се качих горе, за да сваля мръсните си дрехи. Влязох във ваната и се потопих в топлата ароматна пара. Най-сетне се отпуснах и не мислех за нищо. Бях прекалено уморена, за да мисля. Може би щях да заспя и да се удавя. Но тази идея някак си не ме разтревожи особено.
Но не заспах, защото, докато лежах там, чух през воя на вятъра звук на приближаваща кола. Банята гледаше към алеята и входната порта. Не си бях дала труд да дръпна завесата и фаровете на колата проблеснаха за миг по тъмното стъкло. Захлопна се врата, чуха се гласове. Разтревожих се и излязох от ваната, подсуших се и тръгнах по коридора към стаята си, но спрях на място, когато чух да се надигат гласове по стълбата от салона.
– … Намерих я на половината път, нагоре по хълма – говореше мъжки глас, непознат.
А после Моли:
– … но скъпо дете… – Думите й бяха прекъснати от някакви дивашки кресливи ридания.
Чух Елиът да казва:
– За Бога, момиче!
После отново гласът на Моли:
– Ела тук, край огъня, хайде, нали сега си добре. Сега си в безопасност.
Отидох в стаята си и само за няколко минути се облякох, закопчах кафявия си кафтан, изчетках и сплетох косите си. Сложих си само червило – нямаше време за повече, – напъхах босите си крака в сандали и изтичах долу по стълбите, нанизвайки пътьом обиците си.
Когато стигнах в подножието на стълбището, Петифър се появи от кухненската врата с лице като гръмовен облак, носещ в ръце чаша бренди. Много показателен за сериозността на ситуацията бе фактът, че е пропуснал да я сложи на сребърен поднос.
– Петифър, какво се е случило?
– Не знам точно какво се е случило, но сякаш това момиче има пристъп на истерия.
– Чух да идва кола. Кой я докара вкъщи?