– Морис Таткомб. Каза, че се е прибирал у тях от Порткерис, когато я е намерил на пътя.
Ужасих се.
– Имаш предвид, че е лежала на пътя? Била е ударена от кола или нещо такова?
– Не знам. Вероятно просто е паднала.
Вратата на хола в дъното на салона се отвори с трясък и Моли излезе срещу нас, почти на бегом.
– О, Петифър, недей да стоиш там и да си приказваш, ами побързай с това бренди. – Тя видя, че съм зяпнала от недоумение. – О, скъпа Ребека, какво ужасно, ужасно нещо! Ще се обадя на доктора. – Отиде до телефона, взе указателя, но не можеше да види номера, защото си бе забравила очилата. – Погледни моля ти се, ето тук. Името е доктор Триваскис… трябва да е написано тук някъде долу, но аз не мога да го намеря…
Петифър бе изчезнал. Аз взех указателя и започнах да търся номера.
– Какво се е случило с Андреа? – попитах я.
– Ужасна история. Не мога да повярвам, че е истина. Каква благословия, че Морис я е намерил. Тя би могла да остане там цялата нощ. Би могла да умре…
– Ето го. Лайнъл Триваскис, Порткерис, 873
Тя постави ръка на бузата си.
– Разбира се, аз трябва да го знам наизуст. – Вдигна слушалката и набра. Докато чакаше, ми каза бързо: – Иди и седни до нея, мъжете са толкова безполезни в такива ситуации, те никога не знаят какво трябва да се направи.
Озадачена, но със странна неохота да науча детайли за нещастното изживяване на Андреа, аз все пак направих това, за което тя ме помоли. Заварих хола в пълна бъркотия. Гренвил, очевидно смаян, стоеше пред камината с ръце зад гърба и не казваше нищо. Останалите се бяха събрали около дивана; Елиът бе дал на Морис питие и те с похвално търпение гледаха, докато Петифър се опитваше да налее малко бренди в гърлото на Андреа.
А Андреа – тя изглеждаше така, че аз се стреснах и дори се уплаших. Спретнатият пуловер и изгладените джинси, в които бе излязла толкова весело за срещата, бяха прогизнали от вода и оцапани с кал. През скъсания им плат се виждаше коляното й, порязано и кървящо, като на малко, уязвимо дете. Явно си беше загубила обувката. Косата й беше залепнала за черепа като водорасли, лицето й бе станало на петна, подпухнало от сълзите и когато изрекох името й, тя обърна глава и ме погледна покъртително с разплаканите си очи. Видях с ужас голяма синина на слепоочието й, очевидно от някакъв силен удар. Келтският кръст с кожената каишка липсваше, откъснат, вероятно в някаква немислима борба.
– Андреа?
Тя нададе силен вопъл, надигна се, за да притисне лице в облегалката на дивана и разля брендито, събаряйки чашата от ръката на Петифър.
– Не искам да говоря за това. Не искам да говоря за това!
– Но трябва.
Петифър, вбесен, вдигна чашата и излезе от стаята. Аз заех мястото му до нея, седнах на края на дивана и се опитах да обърна раменете й към себе си.
– Ударил ли те е някой?
Андреа се извърна рязко към мен, тялото й се гърчи в конвулсии.
– Да! – изпищя тя в лицето ми, сякаш бях глуха. – Джос! – И още веднъж избухна в буря от ридания.
Погледнах към Гренвил и срещнах смразяващия му, немигащ взор. Чертите му сякаш бяха изваяни от дърво. Реших, че няма полза да очаквам помощ от него. Обърнах се към Морис Таткомб.
– Къде я намерихте?
Той се местеше от крак на крак. Видях, че е облечен като за излизане в града. Кожено сако, украсено с множество бродирани емблеми, обсипано с капки от дъжда, прилепнали джинси и ботуши с високи токове. Дори и с високите токове върхът на главата му едва достигаше до раменете на Елиът и дългата му коса висеше влажна, отпусната и рядка.
Той я отметна, с жест едновременно агресивен и стеснителен.
– По средата на пътя по хълма на Порткерис. Знаете, където пътят се стеснява и не е павиран. Беше наполовина на банкета, наполовина в канавката. Късмет, че я видях. Помислих, че е била ударена от кола, но не е било това. Изглежда, че е имала стълкновение с Джос Гарднър.
– Той я покани да отиде на кино с нея – казах аз.
– Не знам как е започнало всичко – каза Морис.
– Но – каза мрачно Елиът, – е явно как е завършило.
– Но…
Трябваше да има някакво друго обяснение. Тъкмо щях да им го кажа, когато Андреа нададе още един писък, като някаква дърта оплаквачка на ирландско погребение, и аз си изпуснах нервите.
– О, за Бога, момиче, млъкни !
Хванах я за раменете, разтърсих я леко и главата й подскочи на копринената възглавница като на лошо натъпкана парцалена кукла.
– Спри да надаваш влудяващи звуци и ни обясни какво се случи.
Думите започнаха да се изливат от устата й, изкривявани от риданията й. (Помислих си за миг, че поне не си е загубила някой зъб, и се намразих за коравото си сърце.)