– Аз… ние… отидохме на кино… и… и когато излязохме навън, отидохме в едно заведение, и…
– Кое заведение?
– Не знам.
– Трябва да знаеш кое заведение!
Гласът ми нетърпеливо се повиши. Зад мен Моли, която не бях чула да влиза, каза:
– О, не й викай. Не бъди толкова груба.
Направих усилия и опитах отново, по-мило.
– Не можеш ли да си спомниш къде отидохте?
– Не. – Беше т… тъмно и аз… не можех да видя… А после… после…
Хванах я здраво, опитвайки се да я успокоя.
– Да, и после?
– Джос пи много уиски. И не искаше да ме докара вкъщи. Искаше да отидем… да отидем в неговия апартамент… и…
Устата й се изкриви, чертите й се разляха в неконтролиран плач. Пуснах я и се изправих, отстъпвайки от нея. Моли веднага зае мястото ми.
– Хайде – каза тя. – Хайде, хайде. – Тя беше по-мила от мен, гласът й звучеше успокояващо, почти като майчински. – Сега вече няма за какво да се тревожиш. Докторът е на път, а Петифър ти е сложил хубава топла бутилка в леглото. Не трябва да ни казваш нищо повече. Не е нужно да говориш за това.
Но вероятно успокоена от поведението на Моли, Андреа изглежда нямаше търпение да разкаже всичко и през безконечни хлипания и въздишки ние трябваше да изслушаме остатъка от историята.
– А аз не исках да отида. Аз… аз исках да се прибера вкъщи. И аз… го оставих. А той дойде след мен. И… аз се опитах да избягам и се препънах на п… паважа, обувката ми… се изхлузи… А после той ме… ме хвана, и за… започна да ми крещи… и аз изпищях и той ме удари.
Огледах се по лицата край себе си, и видях едни и същи ужас и тревога, отразени по тях в различни степени. Само Гренвил изглеждаше хладнокръвен и дълбоко гневен, но все още не помръдваше и не бе казал нито дума.
– Всичко е наред – отново каза Моли, с леко треперещ глас. – Хайде, всичко е наред. Ела, ела нагоре по стълбите.
Андреа, накуцваща и окаляна, с мъка се бе надигнала от дивана, но краката не я удържаха и тя започна да се свлича. Морис, който стоеше най-близо до нея, пристъпи, прихвана я преди да падне и я вдигна с хилавите си ръце с изненадваща сила.
– Хайде – каза Моли. – Морис ще те занесе горе. Всичко ще е наред… – Тя тръгна към вратата. – От тук, Морис.
– Добре – каза Морис, който явно нямаше много възможности за избор.
Наблюдавах лицето на Андреа. Докато Морис вървеше, очите й се отвориха и погледнаха право в моите, погледите ни се сблъскаха и вкопчиха. И аз разбрах, че тя лъже. И тя разбра, че аз съм разбрала, че лъже.
Облегнала глава на гърдите на Морис, тя отново започна да плаче. И бързо бе изнесена от стаята.
Ние слушахме как натежалите стъпки на Морис минават през хола и тръгват нагоре по стълбите.
– Мръсна история – каза Елиът с добре отработена сдържаност и погледна към Гренвил. – Сега ли да позвъня в полицията или по-късно?
Гренвил най-сетне проговори.
– Кой е казал нещо за звънене на полицията?
– Ти със сигурност няма да го оставиш да се измъкне от това?
– Тя излъга – намесих се аз.
И двамата ме изгледаха с изненада. Очите на Гренвил се присвиха, той беше в най-страховитата си фаза. Елиът се намръщи.
– Какво каза?
– Нещо в историята й може и да е вярно. Вероятно по-голямата част. Но все пак тя излъга.
– Как така е излъгала?
– Защото, както ти самият каза, Андреа е луда по Джос и никога не го оставя на мира. Самата тя ми каза, че често е била в апартамента му и сигурно е била, защото ми го описа, и всеки детайл е верен. Не знам какво се е случило тази вечер. Но знам, че ако Джос е поискал да отиде с него у тях, тя щеше да хукне натам светкавично. Без никакви възражения.
– Тогава – попита Елиът с равен глас, – как ще обясниш синината на лицето й.
– Не знам, казах, че не знам нищо за остатъка от историята й. Но тази част, с Джос, със сигурност е измислена.
Гренвил се размърда. Той бе стоял неподвижно дълго време. Сега бавно отиде до стола си и внимателно се отпусна в него.
– Можем да разберем какво всъщност се е случило наистина – каза той накрая.
– Как? – Въпросът на Елиът дойде като изстрел от пушка.
Гренвил поклати глава и впери поглед в Елиът.
– Можем да попитаме Джос.
Елиът издаде някакъв звук, който в старомодните романи биха написали като „Пфу”.
– Ние ще го попитаме. И ще ни бъде казана истината.
– Той не знае какво означава истина.
– Нямаш никакви основания за това изявление.
Елиът си изпусна нервите.
– О, по дяволите, трябва ли истината да ти се хвърли в лицето, преди да я разпознаеш?
– Не ми повишавай тон!
Елиът замлъкна, взирайки се с неверие и отвращение в стареца. Когато накрая отново заговори, го направи почти шепнешком.