– Писна ми от Джос Гарднър. Никога не съм му вярвал и никога не съм го харесвал. Убеден съм, че е мошеник, крадец и лъжец, и знам, че съм прав. Един ден и ти също ще разбереш, че аз съм прав. Това е твоят дом. Приемам го. Но това, което не мога да приема, е неговото право да го превзема, и нас заедно с него, просто защо случайно е бил…
Трябваше да го спра.
– Елиът! – Той се обърна към мен. Сякаш бе забравил, че съм там. – Елиът моля те. Не казвай нищо повече.
Той погледна в чашата си и довърши питието си на една глътка.
– Добре – каза най-накрая. – За момента няма да казвам нищо повече.
И отиде да си сипе още едно уиски. Докато го правеше, Гренвил и аз го гледахме мълчаливо, а през това време Морис Таткомб се върна в стаята.
– Ще тръгвам – каза той в тила на Елиът и той се обърна да го погледне.
– Тя добре ли е?
– Добре е, горе е. Майка ти е с нея.
– Пийни още едно, преди да тръгнеш.
– Не, по-добре да вървя.
– Наистина не знам как ще ти се отблагодарим достатъчно. Какво ли би могло да се случи, ако не я бе видял…
Той спря, незавършеното изречение предизвика видение на изоставената Андреа, умираща от изтощение и загуба на кръв.
– Просто късмет, че я намерих.
Той отстъпи назад, очевидно нямайки търпение да излезе навън, но не беше сигурен как да го направи. Елиът сложи капачката на гарафата, остави напълнената си чаша на масичката и му се притече на помощ.
– Ще те изпратя до вратата.
Морис кимна с глава по посока на Гренвил и към мен.
– Лека, на всички.
Гренвил се изправи на крака с достойнство.
– Вие се справихте с нещата много практично, господин Таткомб. Ние сме ви много признателни. И ще ви бъдем признателни, ако запазите за себе си версията на момичето за това какво се е случило. Поне докато се докаже автентичността й.
Морис погледна скептично.
– Тези неща се разчуват.
– Но сигурен съм, че няма да е чрез вас.
Морис сви рамене.
– Това е ваша работа.
– Точно така. Наша работа. Лека нощ, господин Таткомб.
Елиът го изведе.
Гренвил внимателно се настани още веднъж в стола си. Прекара ръка през очите си и ми се стори, че всичко това не му се е отразило добре.
– Добре ли си?
– Да. Добре съм.
Искаше ми се да му се доверя, да му кажа, че съм разбрала за София и ми е ясно, че Джос е неин внук. Но знаех, че ако има нещо за казване, то трябва да го направи той.
– Искаш ли питие?
– He.
Аз го оставих сам и се заех да подреждам възглавниците по разхвърляния от Андреа диван.
Мина известно време, преди Елиът да се появи отново, но когато влезе, изглеждаше отново весел, внезапната кавга, която бе пламнала между него и Гренвил сякаш бе забравена. Той отиде и си взе питието.
– Наздраве! – каза и вдигна чашата към дядо си.
– Мисля, че сме в дълг към този млад мъж – каза Гренвил. – И се надявам един ден да успеем да му се отплатим.
– Не бих се тревожил толкова много за Морис – отговори нехайно Елиът. – Мисля, че той е съвсем способен да се оправя сам. А Петифър ме помоли да кажа и на двама ви, че вечерята е готова.
Ядохме сами тримата. Моли остана с Андреа и посред вечерята пристигна докторът, който веднага бе отведен горе от Петифър. По-късно го чухме да говори с Моли в коридора, а после тя го изпрати навън и влезе в трапезарията, за да ни обясни какво й е казал той.
– Шок, разбира се. Даде й успокоително и ще трябва да остане в леглото за ден-два.
Елиът отиде да й донесе стол и тя се свлече в него. Изглеждаше много изтощена и разстроена.
– Представи си само, да се случи такова нещо! Как ще кажа на майка й, не мога да си представя.
– Не мисли за това до утре – каза й Елиът.
– Но това е такава отвратителна история. Тя е още дете. Само на седемнайсет е. Какво си е мислил Джос? Сигурно е откачил.
– Вероятно е бил пиян – каза Елиът.
– Да, вероятно. Пиян и жесток.
Нито аз, нито Гренвил казахме нещо. Сякаш бяхме влезли в някаква безмълвна конспирация, но това не означаваше, че аз бях простила на Джос, нито оправдавах това, което бе направил. По-късно може би, когато бъдеше разпитан от Гренвил, цялата истина щеше да излезе наяве. Но тогава пък аз вероятно вече щях да съм в Лондон.
А ако все още бях тук… Бавно похапвах грозде от малка чепка. Това можеше да е последната ми вечеря в Боскарва, но аз наистина не знаех дали искам да е такава или не. Бях стигнала на кръстопът и нямах представа по кой път да поема. Но скоро трябваше да реша.
Компромис, каза Елиът, и това бе прозвучало хладно, безчувствено. Но след ужасния спектакъл от тази вечер думите му бяха придобили солидно звучене, благоразумни, реалистични, земни.