Ти си създадена за мъж, за дом и деца.
Взех винената си чаша и видях, че Елиът ме наблюдава през масата. Усмихна ми се сякаш бяхме заговорници. Изражението на лицето му беше едновременно уверено и триумфално. Може би, докато аз мислех, че има някаква вероятност да се омъжа за него, той вече знаеше, че ще го направя.
Върнахме се в хола, седнахме около огъня и довършвахме кафето си, когато телефонът започна да звъни. Помислих, че Елиът ще отиде да го вдигне, но той бе потънал дълбоко в стола си с вестник и питие и успя да се замотае толкова дълго, че накрая Петифър отговори. Чухме как кухненската врата се отваря, как старите му нозе се влачат бавно през салона.
Звъненето спря. Без да знам защо, погледнах часовника над камината. Беше почти десет без четвърт.
Чакахме. Скоро вратата се отвори и Петифър подаде глава на ръба й. Очилата блеснаха на светлината на лампата.
– Кой е, Петифър? – попита Моли.
– За Ребека е – каза Петифър.
Изненадах се.
– За мен?
– Кой може да ти звъни в този час на денонощието? – каза Елиът.
– Нямам понятие.
Станах и излязох от стаята. Може би беше Меги и искаше да ми каже нещо за апартамента. Може би беше Стивън Форбс, чудейки се дали възнамерявам да се връщам на работа. Чувствах се виновна, защото трябваше да поддържам връзка с него, да го уведомя какво правя и кога планирам да се прибера в Лондон.
Седнах на скрина в салона и взех слушалката.
– Ало!
Чу се тъничък глас, като на мишле, и звучеше така, като че ли идва от много далеч.
– О, госпожице Бейлис, ние минавахме, и той лежеше там… моят съпруг каза… затова го качихме по стълбите, горе, в неговия апартамент… не знам какво се е случило. Целият е в кръв и едва може да говори. Искахме да извикаме доктор… но той не ни позволи… страшно е да го оставим така, съвсем сам… трябва да има някой при него… каза, че ще се оправи, но…
Може и да не съм била кой знае колко съобразителна и бърза, но не ми отне много време да осъзная, че това е госпожа Кърнау и ми се обажда от телефонна кабина в края на „Фиш Лейн”, за да ми каже, че нещо се е случило с Джос.
12 .
Бях учудена, но и доволна, че запазих почти пълно спокойствие. Сякаш вече се бях приготвила за тази криза, дадени ми бяха заповеди и ми беше казано какво да правя. Не бяха останали никакви съмнения и никаква нерешителност. Трябваше да отида при Джос. Беше много просто.
Отидох в спалнята си и взех палтото си, облякох го, закопчах го и слязох отново долу. Ключът на колата на Моли стоеше там, където го бях оставила, на месинговия поднос в средата на масата в салона.
Взех го и в същия момент вратата на хола се отвори и Елиът излезе в коридора насреща ми. Изобщо не ми дойде наум, че той ще се опита да ме спре да изляза. Изобщо не ми дойде наум, че някой или нещо може да ме спре да изляза.
Той ме видя, облечена в кожуха ми.
– Къде отиваш?
– Навън.
– Кой беше на телефона?
– Госпожа Кърнау.
– Какво иска тя?
– Джос е бил ранен. Тя и господин Кърнау са се прибирали у дома по пътя край пристанището, били са на гости при сестра й. И са го намерили.
– И? – Гласът му беше студен и много спокоен. Очаквах да се почувствам уплашена, но не бях.
– Ще заема колата на майка ти. Ще отида при него.
Лицето му се втвърди, кожата му се опъна плътно над изпъкналите кости.
– Да не би да си се побъркала?
– Не мисля.
Той не каза нищо. Аз пъхнах ключа в джоба си и се отправих към вратата, но Елиът бе по-бърз, с две крачки застана пред мен и сложи гръб на вратата, с ръка на резето.
– Няма да отидеш – любезно каза той. – Наистина ли си мислиш, че ще те пусна да отидеш?
– Той е бил ранен, Елиът.
– И какво? Видя какво е причинил Джос на Андреа. Той е мръсник, Ребека. Знаеш, че е мръсник. Баба му е била ирландска курва, Бог знае кой е баща му, а той е женкар и копеле.
Грозните думи, които бяха предназначени да ме шокират, се плъзгаха по повърхността ми, като капки вода по патица. Елиът видя това и моето равнодушие го вбеси.
– Защо искаш да отидеш при него? Каква полза ще има? Той няма да ти благодари за намесата, ако търсиш благодарност. Остави го, той не е част от твоя живот и не е твоя грижа.
Стоях и го наблюдавах, слушах го, без да осмислям нищо от казаното от него. Но разбрах, ей така, изведнъж, че с несигурността и нерешителността беше приключено, и почувствах невероятно облекчение, сякаш бях свалила огромен товар от раменете си. Все още стоях на кръстопътя. Животът ми все още бе объркан. Но едно нещо беше станало пределно ясно. Аз нямаше никога да се омъжа за Елиът.
Компромис, бе казал той. Но за мен това щеше да бъде лоша сделка. Да, той беше слабохарактерен и определено не особено успешен бизнесмен. Бях разпознала тези недостатъци у него и бях готова да ги приема. Но радушния прием, който той ми оказа, гостоприемството, чарът, който можеше да включва и изключва като кранче, ме бяха заслепили за неговата отмъстителност и плашещата сила на ревността му.