– Какво се случи после?
– Какво ли не се случи! Писъци, сълзи, обвинения, класическа хистерия. Започна да сипе проклятия и обиди по мен. Дори ме удряше по лицето. Цяла серия от шамари. Именно тогава реших да прибягна до сила, избутах я на стълбищната площадка и метнах дъждобрана й и отвратителната й чантичка след нея.
– Не си я наранил?
– Не, не съм я наранил. Но мисля, че я уплаших, защото тя излетя като стрела. Чух я как трака надолу с онова противно сабо, после си помислих, че може би се е подхлъзнала, защото имаше ужасен грохот, като стигна до последните няколко стъпала. Извиках след нея, за да се уверя, че е добре, но после я чух как изтича извън магазина и затръшва вратата зад себе си, затова реших, че няма проблеми.
– Би ли могла да се е ударила на нещо? Да е насинила лицето си, когато е падала?
– Да, предполагам, че би могла. Има касетка, пълна с порцелан в подножието на стълбището. Може да се е блъснала в нея и… Защо питаш все пак?
Разказах му. Когато свърших, той подсвирна, явно не можеше да повярва. Но беше и много ядосан.
– Тази малка кучка. Мисля, че е нимфоманка, знаеш ли?
– Винаги съм го мислила.
– Тя все разправя за някакъв тип на име Данъс и се впуска в най-отвратителни подробности. И каква е тази наглост, да каже на всички, че съм я помолил да дойде на кино с мен! Аз не бих я помолил да изпразни и кош за боклук с мен… Как е тя сега?
– На легло. Моли повика доктор.
– Ще си заслужи парите, ако я диагностицира със самоиндуцирана истерия. И да й предпише един добър пердах и изпращане в Лондон. Така всички ще се отърват от нея.
– Клетата Андреа. Тя е много нещастна.
Той явно не можеше да си държи ръцете мирно и отново посегна да докосне косата ми. Обърнах глава и целунах гърба на ръката му и оголените кокалчета.
– Ти не си й повярвала, нали?
– Всъщност не.
– А някой друг повярва ли й?
– Моли и Елиът. Елиът дори искаше да повика полиция, но Гренвил не му позволи.
– Това е интересно.
– Защо?
– Кой докара Андреа вкъщи?
– Мисля, че ти казах. Морис Таткомб, знаеш, момчето, което работи за Елиът.
– Морис? Но това… – Той спря насред изречението и после отново каза: – Морис Таткомб?
– Какво за него?
– О, Ребека, хайде! Стегни се. Използвай ума си. Кой мислиш ме преби тази вечер?
– Не Морис? – Не можех да го повярвам.
– Морис и трима други. Отидох до „Котвата” за чаша бира и пай за вечеря и когато се връщах у дома, те се нахвърлиха върху мен.
– Ти знаеш, че е Морис.
– Кой друг да бъде? Има ми зъб, откакто за последно се скарахме и той свърши по гръб в канавката. Помислих, че това е просто продължение на нашата стара кръвна вражда. Но явно не е било такова.
Без да се замисля, произнесох:
– Елиът… – и веднага млъкнах, но беше твърде късно.
– Какво за Елиът? – тихо каза Джос.
– Не искам да говоря за Елиът.
– Той ли е казал на Морис да ме нападне?
– Не знам.
– Би могъл, знаеш го. Той ме мрази и в червата. Връзва се.
– Аз… мисля, че той ревнува от теб. Не му е никак приятно, че си толкова близък с Гренвил. Не му харесва, че Гренвил е толкова привързан към теб. И… – Погледнах към питието си, въртейки чашата си в ръце и изведнъж се почувствах нервна. – Има и нещо друго.
– От изражението ти човек може да си помисли, че си убила някого. Какво е?
– Ами… бюрото. Бюрото долу в твоята работилница. Видях го онази сутрин, когато ти говореше по телефона.
– Да, много се учудих, като избяга така внезапно, галопирайки на дъжда. Какво за това бюро?
– Бюрото и столът Чипъндейл. Те са от Боскарва.
– Да, знам.
Хладнокръвието му ме шокира.
– Не си ги взел ти, нали, Джос?
– Да ги взема? Не, не съм ги взел. Купих ги.
– От кого?
– От един човек, който има антикварен магазин зад Форбърн. Бях на една разпродажба преди месец и се отбих да го видя на връщане. Видях стола и бюрото в магазина му. Дотогава вече познавах добре мебелите на Гренвил и разбрах, че са от Боскарва.
– Но кой ги е взел?
– Съжалявам, че трябва да нараня твоята невинност, но е бил твоят братовчед Елиът.
– Но Елиът не знаеше нищо за тях.
– Елиът със сигурност е знаел. Те бяха в едно от таванските помещения, доколкото си спомням, и вероятно си е помислил, че няма да се усети липсата им.
– Но защо?
– Това вече е като игра на въпроси и отговори. Защото Елиът, моя любов, мое скъпо дете, е потънал до шията в дългове. Преди всичко гаражът му е финансиран от Елиът Педлоу, и то с огромна сума, а бизнесът му губи пари постоянно през последните дванайсет месеца. Бог знае каква полза могат да имат петдесет паунда за Елиът, просто капка в морето, но вероятно се е нуждаел от малко пари в брой, за да плати някоя сметка или да заложи на кон, или нещо друго… Не знам. Казано между нас, аз не мисля, че той може да управлява собствен бизнес. По-добре да работи за някой друг човек и да взема редовна заплата. Вероятно някоя вечер, когато седите на чашка в Боскарва, можеш да опиташ да го убедиш.