Белезниците на Мърфи.
Светкавично отворих очи.
Белезниците на Мърфи!
Виктор отново протегна левия си крак към мен. Ритнах с двата си крака и се набрах на рамене, за да си дам секунда подскок, и хванах крачола на панталона на Виктор с лявата си ръка. С дясната замахнах с висящите на китката ми белезници и ги закопчах около колоната на парапета. Металният пръстен се уви около колоната и щракна на място.
Тогава се спуснах надолу, дърпайки силно крака на Виктор. Той изпищя пронизително и ужасно, когато двамата започнахме да падаме надолу. Калшазак, най-сетне изваден от равновесие от допълнителните тегло и сила, които бях добавил към съпротивата на Виктор, се прекатури през парапета и се строполи на пода под нас, повличайки Виктор със себе си.
Чуха се стържещи и щракащи звуци от скорпионите и пронизващо свистене от демона. Писъкът на Виктор се превърна в нещо остро и ужасно, докато накрая прозвуча като животински рев, като квиченето на прасе, което водят в кланицата.
Висях от балкона на няколко метра от бъркотията отдолу, закачен по много мъчителен начин с белезниците на Мърфи за колонката на парапета. Погледнах надолу и погледът ми започна да се замъглява. Видях цяло море от кафяви, лъскави плочи от хитинови сегментирани брони. Видях отровните опашки на скорпионите да се размахват във всички посоки. Видях светещите очи на физическата форма на Калшазак и как едно жило на скорпион се заби в едното и го угаси моментално.
Видях как скорпионите удрят Виктор Селс отново и отново с остриетата на опашките си, които вече бяха с размерите на пикел за алпинисти, и раните, които му нанасяха, кипяха от отровата. Демонът не обръщаше внимание на щипките и жилата на скорпионите и продължаваше да го разкъсва на парчета. Лицето му беше сгърчено в агония, страх и ярост.
Силните оцеляват, а слабите биват изядени. Виктор обаче беше инвестирал в погрешната сила.
Не исках повече да гледам това, което ставаше долу. Пламъците, които обгръщаха покрива, бяха много по-красиви — бушуващи вълни от яркочервено и оранжево, като залеза. Бях твърде слаб, за да се опитам да се измъкна от тази каша, и всичко ми изглеждаше прекалено мъчително и досадно, дори да си помисля за такова нещо. Само наблюдавах пламъците и странно, изведнъж открих, че просто умирам от глад. Нищо чудно. Не съм хапнал нищо прилично от кога? От петък? Петък. Казват, че в последните си моменти хората си мислят странни неща.
Тогава започвате да имате видения. Например аз видях, че Морган влиза през плъзгащата се врата, която води към външната тераса, стиснал в ръка сребърния меч на Белия съвет. Видях, че един от скорпионите, достигнал размерите на немска овчарка, изпълзя по стълбите и се хвърли срещу Морган. Видях как сребърният меч на Морган изсвистя и превърна скорпиона в купчина гърчещи се крайници на пода.
След това видях, че Морган се запъти към мен с мрачно изражение и отслабеният от огъня под проскърца под теглото му. Когато ме забеляза, очите му се присвиха и той вдигна меча, навеждайки се навън над парапета на балкона. Острието проблесна сребристо и започна да се спуска към мен.
Типично, беше последната ми мисъл. Напълно типично е да оцелееш от всички атаки на лошите и да бъдеш повален от хората, за чиято кауза си се борил.
Глава 27
Дойдох на себе си на някакво хладно и тъмно място, с ужасни болки и почти задушен. Дъждът валеше върху лицето ми и това беше най-приятното нещо, което някога съм изпитвал. Видях лицето на Морган надвесено над моето и разбрах, че той ми прави изкуствено дишане.
Пфу.
Давих се и кашлях, но успях да седна и да си поема с усилие въздух. Морган ме наблюдава известно време, след което се начумери и се отдръпна, оглеждайки се наоколо.
Успях да си поема достатъчно дъх и казах тихо:
— Ти ме спаси.
Той се намръщи.
— Да.
— Но защо?
Погледна ме отново, след това се протегна за меча си и го прибра в ножницата, висяща на колана му.
— Защото видях какво става тук. Ти рискува живота си, за да спреш Виктор Сянката. Без да нарушаваш закона. Ти не си убиецът.
Изкашлях се отново и казах:
— Това не означава, че трябваше да ме спасиш.
Той се обърна и примигна изненадано срещу мен.
— Какво искаш да кажеш?
— Можеше да ме оставиш да умра.
Суровото му изражение не се промени, но той каза: