Такъв го видях, когато се взрях в него, преодолявайки всичките му маски и защити. И по силата на някаква интуиция разбирах, че той осъзнава какво ще видя, когато нарочно срещна погледът ми — беше наясно, че ще се разкрие. Затова бе поискал да се срещне с мен насаме. Искаше и той да надникне в душата ми и да разбере що за човек съм.
Когато се вглеждам в очите на някои хора, в душата и вътрешната им същност, те също могат да надникнат в мен — какво съм извършил, какво искам и съм в състояние да направя. Повечето, които са успявали да направят това, направо пребледняват, а една жена припадна. Не знам какво виждат — това е място, където аз самият не се ровя.
Джони Марконе не беше като другите хора, които бяха надниквали в душата ми. Той даже не мигна — само погледна, оцени видяното и след като моментът премина, кимна, като че ли беше разбрал нещо. Имах неприятното чувство, че ме е преметнал. Че беше разбрал повече за мен, отколкото аз за него. Първото чувство, което изпитах, беше гняв, гняв, че съм манипулиран, гняв, че беше дръзнал да погледне в душата ми.
Секунда след това аз се изплаших до смърт от този човек. Бях видял душата му, а тя бе твърда, като ледена пустиня. Беше повече от смущаващо. Той беше вътрешно силен, див и безмилостен, без да е жесток. Това беше душата на тигър.
— Добре тогава — каза той меко, като че ли нищо не беше станало. — Не искам да ви насилвам, господин Дрезден. — Колата забави ход и Хендрикс спря до тротоара. — Ще ми позволите ли да ви дам един съвет?
Беше изоставил бащинския си тон и говореше спокойно и търпеливо.
— Ако е безплатен — правех се на остроумен, но бях толкова стреснат, че едва ли можех да изтърся нещо умно.
Марконе леко се усмихна.
— Мисля, че за вас ще е по-добре да се разболеете от грип за няколко дни. Тази работа, в която детектив Мърфи иска да погледнете, не е добре да излиза наяве. Това, което ще откриете, няма да ви хареса. То е от моята страна на оградата. Оставете ме да се оправя сам и аз повече няма да ви безпокоя.
— Заплашвате ли ме? — попитах аз.
Не вярвах да го прави, но не исках той да знае, че мисля така. Ако гласът ми не трепереше, щеше да е много по-добре.
— Не — отговори той откровено. — Твърде много ви уважавам, за да прибягна до заплаха. Казват, че вие сте истински, господин Дрезден. Истински маг.
— Казват също, че съм луд за връзване.
— Аз избирам много внимателно кого да слушам — каза Марконе. — Помислете си върху това, което ви казвам, господин Дрезден. Не е необходимо областите, в които работим, непременно да се припокриват. Не бих искал да ви превърна в мой враг по този въпрос.
Стиснах зъби, за да овладея страха си, и изстрелях бързо и остро:
— Не бива да ме превръщате във враг, Марконе. Няма да е умно от ваша страна. Въобще няма да е умно.
Той присви спокойно очите си. Можеше да среща без страх погледа ми. Всеки от нас бе взел мярката на другия. Това не можеше да се повтори вече.
— Би трябвало да сте по-учтив, господин Дрезден — отговори той. — Добре е за бизнеса.
Не си направих труд да му отговоря. Не исках да прозвучи уплашено или преднамерено дръзко. Вместо това казах:
— Ако си загубите някога ключовете на колата, можете да ми се обадите. И не опитвайте да ми предлагате пари или да ме заплашвате. Благодаря, че ме докарахте.
Той ме наблюдаваше безизразно, докато излизах от колата и затворих вратата след себе си. Хендрикс пое отново по улицата, но преди това ми отправи един последен мръсен поглед. И преди бях надниквал в душите на няколко души. Това не е нещо, което лесно се забравя. Но не бях срещал досега подобен човек, толкова хладнокръвен и овладян — дори хора със способности, с които бях разменял поглед, не можеха да се мерят с него. Никой досега не беше ме разглеждал като колона от цифри, които само трябва да се запаметят и да се приложат евентуално в бъдещи уравнения.
Пъхнах ръцете си в джобовете на шлифера и потреперих, когато леденият вятър ме настигна. Напомних си, че съм магьосник, че се занимавам с истинска магия и не се плаша от големи мъже с големи коли. Не се разтрепервам при вида на трупове, чийто живот е прекъснат от магия, по-силна от тази, която владея. Мога да се справя. Честно.
Но тези зеленикави очи, зад които се криеше студена и лишена от емоции душа, ме караха да треперя, докато се изкачвах по стълбите към моя офис. Държах се глупаво. Той ме изненада и внезапната размяна на погледи, прониквайки чак до душата, ме беше изплашила. Всичко това, събрано заедно, ме беше извадило от равновесие и аз бях започнал да му хвърлям заплахи като разстроен ученик. Марконе беше хищник. Той просто подуши моя страх. Ако усети, че съм слаб, любезната усмивка и бащинският тон щяха да изчезнат толкова бързо, колкото и се бяха появили.