И тъй, започнах да се разхождам. Като си помисля сега, вижда ми се доста неразумно да бродиш из Чикаго посред нощ в събота. Не го правя много често. Просто си ходех и оставях мислите да се въртят в главата ми, пъхнал ръце в джобовете на шлифера, който се развяваше около дългите ми крака, а лекият дъждец окончателно залепи косата ми по главата.
Мислех си за баща ми. Често си мисля за него, когато съм тъжен. Беше добър и щедър човек, но непоправим несретник. Гастролираше по сцените като фокусник в онези времена, когато технологиите създаваха повече чудеса от магията, но не можеше да даде много на семейството си. В желанието си да припечели нещо за майка ми, непрекъснато ходеше по турнета и правеше фокусите си пред полупразни салони. Отсъстваше, когато се родих.
Нямаше го и когато тя умря.
Появи се доста дни след моето раждане. Даде ми имената на трима магьосници и ме взе със себе си по пътя, където забавляваше деца и пенсионери, като изнасяше представления в училищни физкултурни салони и магазини. Винаги беше щедър и добър — по-добър и по-щедър, отколкото можеше да си позволи. И винаги беше малко тъжен. Показваше ми снимки на мама и ми говореше за нея всяка вечер. Накрая добих усещането, че почти съм я познавал.
Докато растях, и чувствата ми към него съзряваха. Виждах го такъв, какъвто тя го е виждала — скъп, мил, любезен човек. Малко наивен, но почтен и добър. Грижеше се за другите и не поставяше материалните блага над всичко. Беше ми ясно защо тя го е обичала.
Не можах да порасна достатъчно, за да му стана асистент, както ми беше обещал. Една нощ умря в съня си. Аневризма22, казаха докторите. Откриха го на сутринта — студен, усмихнат. Може би е сънувал мама, когато си е отишъл. Докато го гледах, за първи път в живота ми се почувствах напълно самотен. Това, което си беше отишло, никога нямаше да се върне и празнотата, която се отвори в мен, нямаше да се запълни.
Точно така се чувствах сега, през тази дъждовна нощ, докато бродех по улиците на Чикаго. Дъхът ми излизаше от ноздрите като пара, дясната ми обувка скърцаше, а мислите ми бяха населени само от мъртви хора.
Съвсем не бях изненадан, когато след часове ходене краката ми ме отведоха до апартамента на Линда Рандал. Полицаите си бяха отишли, а съседите се бяха прибрали на топло в леглата си. Блокът беше тих. Зората все още не беше докоснала небето, но някъде, на перваза на някой прозорец или на покрива, пееше птичка.
Бях на края на силите и възможностите си. Не бях измислил нищо, не беше се родила никаква блестяща идея. Убиецът щеше да произнесе своето заклинание при следващата буря, а както се развиваше времето, това можеше да стане всеки момент. Ако той не успееше да ме убие, Морган със сигурност щеше да настрои Белия съвет да ме екзекутира призори в понеделник. Това копеле вероятно в момента обикаляше някъде да събира гласове срещу мен. Ако поставеха въпроса пред Белия съвет, нямаше да имам никакви шансове.
Облегнах се на вратата на апартамента на Линда Рандал. На нея имаше залепена жълто-черна лента с надпис „ПОЛИЦИЯ — ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“. Без точно да проумея какво правя, произнесох едно заклинание, което отвори вратата, отлепих лентата от единия край и влязох в нейния апартамент.
— Това е глупаво, Хари — си казах аз. Но май не бях в настроение да слушам.
Обиколих апартамента на Линда, в който още се чувстваше миризмата на нейния парфюм и нейната кръв. Все още не бяха почистили. Предположих, че това е задължение на домоуправителя. В криминалните филми никога не показват такива подробности.
Накрая се озовах легнал на пода върху килима до широкото легло на Линда Рандал. Сгуших се на една страна с гръб към него, обърнат към плъзгащата се врата, която водеше към малкото й балконче. Не ми се помръдваше, не ми се ходеше никъде, не ми се правеше нищо. Безсмислено беше. Напълно безсмислено. И бездруго щях да умра през следващите няколко дни.
Най-лошото беше, че не бях сигурен дали ми пука. Бях толкова уморен, напълно изтощен от всичките магии, които трябваше да използвам, от дългото ходене, от белезите и ударите, които бях понесъл, от безсънието. Беше тъмно. Непрогледен мрак.
Мисля, че съм заспал. Имах нужда след всичко, което се беше случило. Не помнех нищо, докато слънцето не заблестя прекалено ярко в очите ми.
Примижах и го закрих с ръка. Продължих да лежа със затворени очи. Утрините не са най-доброто ми време, а слънцето се беше издигнало над околните сгради, свежото пролетно слънце, което проникваше през пердетата на Линда Рандал и през затворените ми клепачи направо в мозъка. Изръмжах нещо и се обърнах на другата страна, към прохладния мрак под леглото на Линда, с гръб към топлото слънце.
22
Аневризма — патологично разширение на кръвоносен съд поради отслабване на съдовата стена, което може да доведе до смърт. — Б.р.